Нека да направим уговорката - че тук каквото и да напишем и да говорим, не съдим никой. Защото нито сме били на негово място, нито имаме право да бъдем съдници.

Но! Един паралел с нашия зрял социализъм: всички ходят на манифестации, на квартални ОФ-вечеринки и говорят това, което се очаква от тях. Ама, вкъщи, в семейна среда е друго: винаги се изричат неща, които няма да чуеш на манифестацията. Я, че цар Борис Трети са го обичали хората; я, че много от партизаните са излезли на 8-ми септември в шумата и не са никакви активни борци, а обикновени търгаши и използвачи; я, че Червената армия е обрала и последната кокошка в селото, докато ни е освобождавала, а германците били вежливи и чисти хора, винаги плащали за всичко и давали на децата шоколад.

Да не би нашата комунистическа репресивна машина да е била по-човечна от Титовата? Ами, не е била. Но въпреки всичко, си имаше винаги един скрит втори план.

В СР Македония никой не може да ме убеди, че ако някой е искал, не би можел да си каже някои истини на 4 очи с деца и внуци, без да ги излага на опасност. Ходиш на манифестации, вееш портрети и знамена, но си имаш едно наум, че нещата не са само тези, които ти говорят в училище и в завода.

Албанците да не би да не са били репресирани от Титова Югославия? Някой от тях да се е извъртял и да е станал нещо различно? Не. Хубави, лоши - шиптъри си останаха.

Просто нашите хора не са имали стимул да си пазят родовата и етническа памет: едно, че е непрестижно, друго, че комунизмът и СРЮ изглеждат вечни, трето, че самата София не ги ще и в първите 15-20 години ги прави зорлем "македонци".

Редактирано от goga на 01.07.19 14:07.