Личното ми виждане по въпроса е, че с раждането на национализмите в 19-ти век и образоването на зараждащия се сръбски политически елит, започва бавното но сигурно отдалечаване първоначално, а впоследствие, след прераждането на българската държава и омраза към всичко българско. Налага им се да изградят мит, на който да стъпи родената току що Сърбия. Този мит ще еволюира от обединител освен на сърбите и на балканските славяни, но по пътя на тази еволюция, сърбите ще разберат, че пречка за реализацията му ще бъдат българите с тяхната богата история и култура и възродената България. От този момент насетне, ревността, ненавистта и комплексите ще превземат и обсебят тотално съзнанието на сръбската политическа класа, на моменти до обсесия, особено що касае българското население в Македония. Това ще диктува до голяма степен и екстремното им поведение и политически решения. До нас и с нас от една и съща страна на бариерата може да просперират в мир или да са победители във война (пример първата балканска), но ще бледнеят и в единия и в другия случай. Друго е когато има противопоставяне: чувстват се специални от една страна, което е напълно съвместимо и подхранва изградената им митология. От друга страна, при такива обстоятелства е шанса да унижат, орежат, смалят и асимилират основния си съперник на Балканите, така както те го разбират. В общи линии излиза: не е важно аз да съм добре, важно е на бугарина да му е зле, ако ще да е заложена съдбата на полуострова (османското нашествие) или дори на Европа (ПСВ).
|