Сърбите държат жестоко по затворите онези десетки български патриоти от Македония, единствената вина на които е, че са манифестирали открито своята българска национална принадлежност. Константин Ципушев, родом от Радовиш, лежи 18 години в сръбски затвор, 6 години от които в тежки окови. Канд. инженера Димитър Чкатров, родом от гр. Прилеп, лежи 9 години и 8 месеци при най-страшни условия. Тежко болен и в настоящия момент, той е с две счупени ребра, повредено ухо, повредено гърло, разкъсани от безчовечен побой крака, само защото не е искал да подпише декларация, че е сърбин и че осъжда борбата за свобода на своето отечество. Затворите на Битоля, Скопйе, Ниш, Сремска Митровица, Леша глава и др. сръбски градове познават писъците на македонските страдалци, издавани от побоищата в същия момент, когато се лее шампанско и се разправят приказки за сръбско-българско сближение.

Фактическият председател на сръбската юнашка организация - Гангъл, при посещението на югославянските соколи в София през 1935 г., писа в юбилейния брой на организацията “Юнак”, в която не пропустна да спомене, че сърби и българи трябва да живеят в братство при днешните си граници. Всеки бил задоволен и нямало защо двата славянски народи да влошават отношенията си с претенции над днешните сръбски или български земи. Колко любвеобилни са сърбите за момента, стига българите да забравят Македония и Западните покрайнини, и окончателно да се дезинтересират от тях! Казваме за момента, защото по-късно ще се яви Искърски въпрос и нуждата да се присъединяват други “сръбски” земи към “майката-отечество”.

В един разговор между министър-председателя Стоядинович и бившия български пълномощен министър в Белград Казасов, Стоядинович открито е заявил, че българите трябва да престанат да се интересуват от Македония. Той се е изказал в следния смисъл: Македония е сръбска и сръбска ще си остане. Ако поведението на хърватите продължава да е така непримиримо и отрицателно, както досега, ние можем да се решим на ампутация на Хърватско (идеята на крал Александра, за която говори покойният Светозар Прибичевич в книгата си “Диктатурата на крал Александър”). Но от Македония никога не ще се откажем.

Надяваме се, че този разговор е съобщен на българското правителство. Стоядинович, от своя страна, го е протелеграфирал на сръбските пълномощни министри за сведение. Фактът е абсолютно сигурен и ние го знаем от един от тия източници.

Сърбите искат от България да се откаже от Македония, да не мисли за нея. Ще се намери ли българско правителство, което да направи това? Или се е намерило подобно правителство, което е консумирало вече тази национална измяна?

Сърбите гледат на България като на стражар, който трябва да стои с пушка при нозе и да пази спокойствието на своята съседка от най-невинната проява на македонските българи. В-к “Обзор” поместил с разрешение на цензурата няколко статии, неблагоприятни за сръбската асимилаторска политика. Легацията им в София протестира и българското правителство с готовност удовлетворява сръбското желание. На края на Илинденското утро, дадено в Военния клуб, хорът изпява и публиката подема ентусиазирано “Изгрей зора на свободата”. На другия ден има сръбска нота и председателя на Илинден е викан три пъти в Дирекцията на полицията да дава обяснение за изпяването на македонския марш. Жорж Десбон ше идва в София и предварително викат в Дирекцията Дрангов, Чкатров, Монев, Развигоров, Коларов и др. и им искат писмена декларация, че не ще се направи нищо, което може да дразни сърбите и че речите ще бъдат в “духа на официалната българска политика”, прегледани предварително от полицията. Разбира се, споменатите лица отказали да подпишат исканата декларация. Минал някой по своя инициатива нелегално границата. Без нота, без каквито и да е обяснения, сърбите отзовават от София своя пълномощен министър и го държат в Белград. Сръбски полицаи идват в София и произвеждат анкета за минаването на въпросното лице. Ние не се съмняваме, че българск. власти ще отрекат изнесеното от нас, защото скандала е неизмерим. Знае се, че през 1914 г., след убийството на австро-унгарския престолонаследник и неговата съпруга, сръбското правителство прие всички точки на австро-унгарския ултиматум, с изключение на една - то не се съгласи да допусне австрийски чиновници в Сърбия, за да произвеждат анкета по станалите убийства в Сараево. Всички смятаха и смятат, че това би било най-грубо нарушение на държавния суверенитет на Сърбия и тя бе в правото си да го отхвърли. С България не е така. Сръбски полицаи пристигат и си вършат своята работа. Но има и цензура и никой нищо не знае, никой нищо не казва. Всичко се върши с мълчание и в тъмнина, за да не внася никакъв елемент на недоразумение. От най-голямото до най-малкото място в България се знае, че подкупничеството с сръбски динари свърши своето разрушително дело сред народа. Министерския съвет взе решение за спиране на “Камбана”, защото се издава със средствата “на една чужда държава” (разбирай Югославия, б.н.). Дирекцията на полицията знае, че Лазар Поповски получава сръбски пари, но нищо не може да му направи. Малко след спирането на “Камбана”, същия Поповски почва да издава “Нова Камбана”. През 1935 г. правителството на генерал Златев интернира в остров “Св. Анастасия” при Бургас следните лица: Проф. Ал. Цанков, бивш министър-председател; Кимон Георгиев, бивш министър-председател; Христо Стоянов, бивш министър в правителството на Ал. Стамболийски и емигрант в Сърбия; Влад. Начев, бивш директор на полицията; Никола Кямилев, бивш народен представител и Дим. Порков, запасен полковник. В един разговор на острова закачат Христо Стоянова за сръбските динари, които е получавал. Той не отрича това (па и как ще отрече, когато в Министерството на външните работи в София съществуват документи за получаваните динари) и допълва, посочвайки към Кимон Георгиев и Владимир Начев: “За жалост, тези сега ни изместиха.” Двамата са предпочели да отминат с мълчание публичното признание, направено от Хр. Стоянова.* [* При едно посещение на Данаил Крапчев, директор на в-к “Зора”, в сръбското консулство в София, Цветан Джорджевич, заведующ сръбския шпионаж в България, казва цинично на Крапчев: “Знаете ли в тази каса колко български съвести са затворени?”]

Дамян Велчев бе съпроводен от полковник от сръбския генерален шаб до границата, където стоя два дни в сръбския пост, за да мине в България и да прави преврати. От Кюстендилско и другите погранични места сърбите са успели да вземат десетки български младежи, на които са отпуснали степендии за следване в сръбските средни и висши учебни заведения. Случайно ли се върши това? - България е повалена и безпомощна пред сръбския пристъп, койте е раздрусал от основи самото нейно съществуване. В нея като че ли всичко се е примирило с днешното унизително положение. В нея няма гордото достойнство на бедняка, който отминава с презрение натруфения богаташ,, защото той е разбойник, укичен с заграбени и откраднати скъпоценности. Нейното лице не се черви от отвращение, когато минава край убиеца на хиляди българи и бърза да му подаде ръка, за да стисне червената яка на онзи, който ръководи нейното погубване, България е по-зле от всички държави, които загубиха войната през 1918 год. За нещастие, тя е втора след Албания на Балканския полуостров.

Но вечно ли ще бъде така? - Ние не вярваме. Ние имаме дълбоката вяра, че България ше изживее с успех тази жестока болест, която може да донесе нейната смърт. Но затова е необходимо да се тури край на политиката на унижения и на преследване на българските националистически сили. Край на политиката, която облича България в дрехите на пандурин в собствената си територия. Края на всичко онова, което къса свещената връзка между нея и поробените българи. Ония, които са наклонни постоянно да обръщат погледите си към запад, нека почерпят от сърбите следната поука: когато Сърбия беше нищожна държава, от два и половина милиона на Балканския полуостров, сръбските офицери удряха по масите в Белград и викаха: “Пикемо белу кафу у Беч” - “Ше пием бяло кафе в Виена”. От Гарашанин до днес те възприеха като свещено начало една програма за национално обединение, от която не отстъпиха никога. Никога не се отказаха от земите, които смятаха, че са национално техни. За Македония, за една чужда страна, която има голямо икономическо значение за тях, сърбите предпочетоха през 1915 г. да загубят цялата си земя и да отидат в Корфу, но да не направят никакви отстъпки на България. Как може България да се отказва от Македония и да се отдава на онова срамно преследване на македонските българи в Царството, което наблюдаваме от 19 май насам?

“Но няма защо да търсим чужди примери, за да укрепим българската вяра в себе си. Културната и военна история на българската нация разкрива блестящи страници на подвиг и величие, които могат да възгордеят всяко сърце. Нека в България престанат да обучават децата си, че тя е малка, слаба и немощна, че тя се нуждае от подкрепата на своите съседи, които са големи, силни и щастливи. Ще дойде ден, когато и България ше бъде силна и щастлива. Но за това е нужна работа и пазене на националното достойнство. Хранейки почит към добродетелите и културните придобивки на другите народи, нека никой българин не се срамува от добродетелите на собствения си народ. Този корав, и храбър народ, е достоен за по-добро бъдеще”. Това са думите на един достоен български общественик до негов приятел в Америка.

Що се отнася до поробеното македонски население и до македонската емиграция от целия свят може с положителност да се каже, че те ще продължат борбата. Ще я продължат с всички средства и по всички пътища, които им налага положението на Македония и които им посочва правото и човешката история. В тая борба те не са изолирани, не са единствени. В нея те вървят рамо до рамо с братския хърватски народ и с всички останали онеправдани народи, които отхвърлят днешните срамни договори за мир. В нея те разчитат на широката подкрепа на еднокръвния и еднороден български народ, изворите за дух на когото са били винаго край бреговете на Вардар, Струма и Места. В жилите на днешното македонско поколение тече същата кръв, която течеше в жилите на онези, които създадоха “Илинден”, “Ножот” и хиляди други имена, които греят в душата на всеки син на героична Македония. Ние сме братя на Владо Черноземски, на Мара Бунева и Екатерина Симидчиева, на Орцето и Методи Патчев и на оная безкрайна фаланга от храбри борци, които загинаха славно в борбата. Ние имаме пълното съзнание за нашето право и за нашия човешки и национален дълг. Македония не ще се забрави. Свещената земя на Св. св. Кирил и Методий, на Отца Паисия и Св. Климента, на Братя Миладинови и Пейчинович, не ще бъде изоставена. Който от нас е изморен от тежкия път, по който вървим - нека си почине; който може да спи в тая бурна нощ, която иска да погуби нашия народ - нека спи. Всичко будно, всичко живо и всичко съзнателно държи високо знамето на своето окървавено Отечество и ще работи. Ще работи с всички сили ио енергия, с пълна готовност за жертви, докато Македония извоюва своята свобода и независимост. Това е наш дълг и ние ще го изпълним до край.

ДухотнаВовата