Ние изброихме само една част от жестокостите, които са извършени след 19 май. Ще дойде ден, когато македонската емиграция в България ще издаде черна книга с подробни данни за побоищата и убiйствата, които станаха след въпросната дата. Но и те са достатъчни, за да опровергая думите на военния министър в кабинета на Кимон Георгиев. Те навяват и на други, много тъжни мисли, за ролята на някои офицери от българската армия, които покриха челата си с вечен позор.

Култът към българската армия е бил винаги един от най-светлите. Армията изпълно доблестно своя дълг и тя не носи никаква отговорност за злополучните договори за мир, които разпокъсаха българския народ. Армията е най-могъщия стълб на народната сигурност и неговите национални идеали. 19 май бе отрицание на тия национални идеали. Той бе насочен срещу поробените българи, които продължаваха делото на Отца Паисия, на Левски, Ботев, Делчев, Груев, Тошев, Александров и на техните многобройни последователи. “Ние сгрешихме пред собствения си народ. По вина на своята армия, България се намира в днешното положение”. Това бе откровената и честна преценка на военния министър генерал Луков, който с доблест призна извършената грешка на участниците в 19-майския преврат. Но това откровено признание не отмива престъплението, което някои офицери извършиха по отношение на собствените си братя. Имената Чернев, Иванов, Трънка, Марко Атанасов и пр. ще се споменават с същото отврашение, с което се споменават имената на сръбските и гръцките убийци на невинни македонски българи.

Тук му е мястото да изтъкнем и следното: ако след 19 май не се проля повече кръв в България, заслугата за това се пада единствено и изключително върху ръководителите на македонското освободително движение. Ние знаем, че има малоумни люде в България, които отдадоха това на страх в тия ръководители и на желанието им да запазят собствения си живот. Ние знаем и недоволството на звенарите от поведението на жертвите си след извършения преврат, които им отнеха възможността да устройват вартоломееви нощи чрез българската армия. Знаем и разочарованието на сърбите, които съобщаваха предварително в вестниците си за “кървави сражения”, станали в Петричко между български войскови части и групи от македонски революционери. Но всичко това се осуети, защото македонските водители имат ясно съзнание за своя дълг и съумяха, чрез жертвуването на известни форми на своята организация и чрез понесените стоически страдания, да останат верни на освободителната борба на своето Отечество и да избегнат проливането на българска кръв. Ще дойде и за това ден на по-обективна преценка и тогава ще се отдаде справедливостта от най-големите ни врагове на горното наше твърдение.

Но нека продължим изнасянето на факти от мартирологията на македонските българи в Царството след 19 май, както и някои други факти, които характеризират сърбоманството на известни лица от тогавашната българска власт.

Малко след преврата в България се създадоха лагери за македонските дейци. Повече от 900 души бяха интернирани, или държани в Лом, Карлово, Ловеч, Варна, Плевен, Татар-пазарджик, Айтос, Поморие и пр. (в първите три града имаще лагери, а в другите градове се пращаха интернираните). Тия стотици българ. граждани се откъсваха от семействата им, които оставаха на улицата и се пращаха в чужди за тях места. За мизерията на тези семейства, както и на отдалечените им близки няма да говорим.

Всички ръководни тела на легалните македонски организации бяха поставени под полицейско наблюдение, докато един ден членовете на Националния комитет: Георги Кондов, Козма Георгиев, Христо Зографов, Никола Коларов и Георги Османков, заедно с бившите народни представители от македонската парламентарна група: Стоян Филипов и Петър Мърмев, бяха арестувани и пратени в Военните погреби. Властта нареди свикването на някаква конференция ма “македонски общественици” в Крушовския дом, която да избере нов Национален комитет. Няколко подставени лица и няколко хулигани “избраха” новия комитет, листата за който бе дадена от Георги Кулишев. Това бе проява на “волята на македонската емиграция”. Разбира се, че емиграцията нямаше нищо общо с тоя полицейски комитет. Тя го бойкотира и той трябваше позорно да си отиде.

Заловените членове на македонското освободително движение Владимир Куртев и Йордан Чкатров са били затворени в Военните погреби, в стаичката, където се е обесил покойният полковник Маринополски. Своеобразно звенарско отмъщение!... Един ден те са били дигнати от там и заедно с арестувания бивш македонски нар. представител Васил Ив. Василев, под силна охрана, са били отведени в военните казарми в планината при Петрохан, където са прекарали десетина дни напълно откъснати от света, без връзка с домашните им, поставени под изключително строг режим. В последствие се е разбрало, че тогавашния военен комендант на столицата, полковник Тановски, ги е отдалечил от София, за да не се извърши посегателство върху тях от бандитите, които организираше звенарската власт.

Наскоро след това Йордан Чкатров е бил наказан, по заповед на тогавашния началник на Софийская гарнизон генерал Цанев, сегашен главен адютант на Царя, с едномесечен карцер в гарнизонния затвор, защото е говорил срещу правителството на Кимон Георгиев, срещу участието на войската в станалото противомакедонско дело и в защита на македонската организация. В затвора Чкатров обявил гладна стачка и на четвъртия ден е бил върнат при другарите си в Погребите.

През м. септемврий с. г. Владимир Куртев, Йордан Чкатров, Михаил Монев, Стоян Филипов, Петър Мърмев, Васил Василев, Козма Георгиев, Христо Зографов, Никола Коларов, Георги Османков, Тодор Пиперевски и Петър Герасимов, са били отведени в Лом и настанени там в едно помещение на казармата, един и половина метра дълбоко в земята. Подземието е било нехигиенично - влажно и тъмно. Мнозина от затворените носят спомени и в настоящия момент от него - ревматизъм, болки в гърдите, болки в главата и очите. След залавянето на Жоро Настев и Кирил Дрангов, двамата са били докарани в същото подземие.

Гореспоменатите наши братя са били изпратени при най-доверения офицер на звенарите - полковник Марко Атанасов, тогавашен командир на втори конен полк, уволнен след несполучливия опит за преврат от Дамян Велчев през октомврий 1935 г. Марко Атанасов се е държал жестоко с тях. Той е бил смутен от съчувствието на гражданството и голямата преданост на Ломската македонска емиграция към невинно затворените македонци. За да внесе страх сред емиграцията и да сплаши ломското гражданство, той е интернирал 6 души граждани и е нанесъл личен побой над Мане Арсов, родом от Щип, син на известния български патриот Арсо Лазаров, внук на Тодор Лазаров, познат адвокат в града и бивш кмет на Лом. Тия мерки, обаче, не са дали очаквания резултат. Вниманието на Ломските граждани и на емиграцията към затворниците е било постоянно и трогателно.

От лошите условия в подземието Петър Мърмев е получил паралитичен удар, а Христо Зографов е страдал от крайно нервно разстройство, което можеше да има фатални последици за него. Този даровит българин, политически секретар на Националния комитет, бивш и настоящ гимназиален учител, дължа живота си на една случайност. Георги Кондов, председател на Националния комитет, почина от разрив на сърцето малко след неговото освобождаване. И той не можеше да понася спокойно страданията на македонските изгнаници в България и позора, който светотатствено се вършеше от името на българската армия, в която бе служил като офицер в най-върховния момент на отечеството. Не един път Вл. Куртев, син на български полковник от Бесарабия, загубил по бойните полета двама свои братя офицери, с жив брат зап. офицер, инвалид от войната, самият той запасен капитан, награден с всички ордени за храброст, поради изключителното си геройство в войните, от които се завърна с белезите на шест рани, Куртев е охкал по цяла нощ в помещението от болки в сърцето, без да има кой да му даде медицинска помощ. И когато на другия ден е бил докладван този скандал на гранизонния началник, полковник Жилков, той мълчаливо се е отдалечил от телената ограда, където го е изчакала една група от задържаните.

Имало е случаи, когато близки на задържаните, дошли чак от София да видят своя син или баща, са чакали с часове при минус 20 градуса под нулата, докато благоволи г. подполковникът да даде нужното разрешение. В Лом е било замислювано убийството на “арестуваните михайловисти”, за което загатна и бившия министър-председател ген. Златев в своята публична реч, държана през февруарий 1935 г. в софийския салон “Роял”. Може би в бъдеще ще се разкрие и оная случайност, която е предотвратила изпълнението на тая пъклена замисъл.

ДухотнаВовата