Целта на настоящите редове не е да дадат една подробна преценка на делото от 19 май и на всички мероприятия, които предприе новата власт в България. Знае се, че от конституционно-правна гледна точка звенарският акт е насилствен и противозаконен. Група офицери - безразлично дали тяхното число е малко или голямо - по насилствен път си присвои правото на Държавния глава да назначава правителства. Основният закон на страната - нейната Конституция - бе суспендиран. “Ние ще управляваме без да бъдем смущавани от формите на Конституцията” - заяви тогавашния случаен министър-председател на България Кимон Георгиев. И управляваха така. Знае се още, че държавният преврат бе тежък удар върху единството, дисциплината и честта на българската армия, защото офицерите-превратаджии станаха офицери-клетвопрестъпници и пожелаха да лепнат това клетвопрестъпление върху цялата армия. За никого не е тайна, че армията, в своята цялост, не знаеше нищо за онова, което се вършеше от нейно име. Частите в София бяха вдигнати през нощта на 18 срещу 19 май “в името на Царя и Отечеството” от ограничен състав на офицерския корпус; мнозина офицери на 19 май бяха обезоръжени и арестувани, други получиха веднага заповед за уволнение, а трети бяха разместени и разпратени по провинциалните гарнизони. Царят на българите, върховният вожд на армията, беше заграден от собствените си войски в Софийския Дворец и там поставен пред алтернативата: да признае насилствената правителствена промяна, или да напусне престола и границите на България. За да не изпадне държавата в граждански войни и кръвопролития, той е предпочел да се помири с свършения факт.

Обективността налага да се признае, че голямата част от участниците офицери в преврата от 19 май дадоха своята подкрепа с най-добри намерения. Те имаха предвид страшната партийна разпокъсаност в страната и постоянните партийни недоразумения за сметка на държавата. Те твърдо вярваха, че възприемането на един курс на пълно сближение с Югославия ше засили България на Балканския полуостров и ще разшири на първо време нейните граници с Западните покрайнини и Струмишко, които сърбите били готови да отстъпят, стига България да посегне върху македонските организации (така уверяваха всички звенари, това подържаше в частни разговори пред приятели и министъра на вътрешните работи, зап. генерал Мидилев, който е имал “декларациите на двама югославянски пълномощни министри в София в този смисъл), той твърдеше, че ще се гарантират националните, културни и граждански права на българите в останалата част на Македония, предвидени в договорите за малцинствата. Те се надяваха, също така, че на утрото на 19 май България ще осъмне с общонароден кабинет, който ще събере най-почтените политици на държавата и ще я поведе към национален възход, обединение на всички строоителни елементи и създаване на по-добри условия за економически слабите и потиснати слоеве от народа. И вместо това, те видяха себе си изиграни и България тикната в задънена улица. По върховете на държавата застанаха звенари, които бяха провъзгласили себе си за “елит” на нацията. В издадения манифест от правителството към народа не ставаше дума за Държавния глава, техния Върховен вожд, в името на когото се бяха клели, в името на когото клеха и българските синове, поверени им да ги възпитават в дух на родолюбие и на вярност към Царя и Отечеството. Очакваната манифестация от Софийски граждани, която трябваше да стане на другия ден след преврата, по внушение и желание на новата власт, не се състоя. Вместо това една дълбока загриженост за силата и единството на армията, за силата и единството на държавата, за интересите на нацията, се отпечата върху лицата на българските граждани, които с поглед или с слово питаха всеки срещнат офицер: “Какво направихте?” Паметен ше бъде анекдота, който е получил гражданственост в България: когато офицер обяснява в една село причините за извършения преврат и намеренията на новата власт и пита какво имат да кажат селяните, един от присъствуващите става и казва от името на всички: “Господине, дигнете окупацията от България и тогава народа ще си каже думата”. И когато в допълнение на всичко това, тия офицери видяха, че и дума не ставаше за някакви териториални отстъпки на България, а последната постепенно придобиваше окраската на сръбска бановина, в техните души настъпи разочарование и проблесна съзнанието за извършената грешка, грешка, която така доблестно беше призната от сегашния мионистър на войната г. генерал Луков в военния клуб пред офицерите от целия Софийски гарнизон; грешка, която още не се признава от фанатизирани или материално заинтересовани привърженици на звенарите, които са тръгнали по наклонената плоскост и не са способни да преценят големината на престъплението, което извършиха към държавата и общо към нацията.

Но ние заявихме, че нашата цел не е да правим подробна преценка върху злините, които донесе 19 май. Нашата задача е да преценим това събитие от гледна точка на македонското освободително движение и да видим поведението на официална България по този въпрос и в настоящия момент и неминуемите последици, които носи с себе си това поведение.

ДухотнаВовата