"В с. Ритопек, близо до Белград, беше настанен на служба, като енорийски свещеник ренегатът, мой бивш колега, учител от Кичево, свещеник Трайко Милушев, който се продаде на сръбската пропаганда и успя да отцепи поречките села от Екзархията. Неговият шурей кичевчанец, мой близък приятел ме покани да ида при тях в селото на гости. Аз приех тази покана, а да се видя с него и му въздействувам, та дано у него се събуди националното чувство. Посрещнат бях любезно и му гостувах една вечер обаче за голяма моя изненада се уверих, че той станал по-голям шовинист от самите сърби. На връщане от Ритопек с парада по Дунава, забелязах, че с мен пътува един сръбски прота със семейството си за Белград. Той бе така любезен да се запознае с мен и ме покани в каютата си на чай. По време на разгавора между другото ме запита колко сърби има в Македония. Аз му отговорих, че там има само няколко сръбски училища с по няколко ученици, а други сърби няма. От тоя отговор той така се навъси, че повече не можеше да ме търпи. Стана даже пишман, че ми даде чай и не искаше да приказва за нищо друго. Аз, като видях неговото настроение, напуснах каютата демонстративно. Когато пристигнах в Белград, останах пак без стотинка. Ненадейно се яви при мен един полицай и ме покани да отида в участъка. Началникът на участъка ми съобщи, че по заповед отгоре трябва да напусна Белград още същия ден вечерта. Аз, понеже нямах пари да си платя хотела и храната, се намерих в безизходно положение. Поисках да узная причините за това, но началникът ми каза, че нищо не знае. Помолих началника да отложи моето екстерниране за другия ден, под предлог, че трябва да си взема дрехите, които съм дал за пране, и той се съгласи. Щом излезнах от участъка, веднага писах една бележка на Талета Кузев от Кичево, на всяка цена да ми набави пари, като му описах положението. Той съобщил това на нашенците и те веднага събрали помежду си 15 наполеона, които Тале Кузев ми донесе. Като се снабдих с такава сума, светнаха ми очите от радост, повече се окуражих, но пак не исхах да напусна Белград и отидох в Българското консулство, за да сондирам мнение. Аз притежавах български паспорт, който взех по съветите на Гоце Радев, тогава началник на Министерството на външните работи, за да не могат сърбите да ми напакостят. Тогавашният консул К. Величков беше в отпуска и се заместваше от секретаря му Несторов, Той ми каза, че може да направи постъпки да остана за малко време, като български гражданин, но безцелно ще бъде моето стоене, защото ще бъда под строг полицейски надзор и не ще мога да изпълня своята. мисия. Той беше прав в случая. На излизане от консулството се отбих в едно кафене и щом седнах, залепи се до мене един господин, който ми се представи за македонец, родом от Велес на име Осмаков. Аз схванах, че той е таен агент на сръбската полиция. Той ми каза, че научил за нареждането на полицията да напусна Белград и изказа своето съжаление за това като македонец. Затова почна да ми дава съвети, че съм сгрешил, като съм казал, че съм българин, а трябвало да кажа, че съм македонец, ако съм постъпил така, не само че не щели да ме изгонят, но щял съм да получа няколко хиляди динари. Най-после ми каза, че ако нямам пари за пътуване, да подам заявление до министерството да ми се даде карта за безплатно пътуване. Аз спокойно го изслушах докрай, тоя мой доброжелател, защото разбрах, че е изпратен, за да ме склони да бъда подкупен. Възмутен от това негово нахалство, озъбих му се, като казах: "Фрай карта могат да искат само продажните и подли хора, нямам никаква нужда от пари, пътувам в първа класа, аз съм българин и българин ще умра". Като разбра, че неговите съвети не хванаха дикиш, остави ме и си замина.

Щом се върнах в хотела, яви се при мене един полицейски, който ме заведе при градоначалника. Той ме прие в кабинета си много любезно, покани ме да една и ме почерпи с кафе и цигари. По един деликатен иачин ме попита за сръбската пропаганда в Македония, а особено в Кичевско, а пък аз и нему в очите казах: "В Македония няма сърби, а само няколко сърбомаии, подкупени с пари, а в Кичево има сръбско училище с двама платени сърбомани и с 10-на ученика. Населението обаче е чисто българско". Той остана просто учуден, защото те са имали сведение, че там болшинството е сръбско. Той почна да ми доказва с исторически данни, че там са били най-чистите сърби, че турската власт, боейки се от Сърбия, насила карала населението да се наричат българи. Като свърши своята теза, аз му отговорих: "Господине, знаете ли, че пред себе си имате лице с гимназиално образование, а не хлебар от Кичевско; историята добре познавам, та няма нужда да я изучавам от вас. Аз обаче едно съжалявам, загдето като македонски българин дойдох тука, за да се порадвам на свободата на една братска славянска страна, а вие ни преследвате като в турско". Той тогава с друг мек тон си откри картите, като ми каза, че техните интереси в Турция изисквали да не дават прием на революционерите от Македония, защото имало подадена нота от турския пълномощен министър Фехти паша в Белград, с която се съобщавало, че съм дошъл да събирам пари за комитета. След това ме покани да напусна Белград и да замина, за която държава пожелая. Съобщих на нашенци, че аз си заминавам, и някои от тях дойдоха в хотела да ме изпроводят, а пък тримата родолюбци, които бяха дали парите, казали на Тале Кузев, че ще ме чакат на гарата, за да ми дадат прощален банкет в бюфета. На излизане от хотела аз бях много щедър с бакшишите си към келнерите. На външната врата на хотела посрещнаха ме двама пандури. Те пуснаха мен да замина, а придружаващите ме нашенци ги заведоха в участъка. Качих се сам във файтона и потеглих за гарата, където ме посрещнаха тримата нашенци и останаха смаяни, като ме видяха сам. Аз им казах каква е работата и им дадох да разберат, че не трябва да ме изпращат, за да не ги сполети същата участ. Седнах в бюфета да вечерям. Там намерих д-р Васич – юрист, родом от Скопие, с когото се бях запознал при една среща, и ми се видя доста интелигентно и разбрано момче. С него бяхме говорили по македонските работи, но той не беше отявлен шовинист, макар и да беше роден в Белград, което показваше, че не беше забравил своето потекло. Той се възмущаваше от постъпката на властта към мене и като се научил, дошъл да ме изпроводи. Аз в момента, възбуден от постъпката на полицията, почнах да нападам Сърбия, без да забележа, че близо до нашата маса имаше офицери. Събеседникът ми каза: "Не си отивай с такива лоши впечатления, защото не е виновен за това сръбският народ, а властта". Той ме изпрати до купето и се сбогувахме, аз се качих във влака, който потегли за София. От Белград останах много доволен, само от това, че всички нашенци от с. Рабетинкол, Кичевско, които дълги години там работеха, националното им чувство беше се запазило така силно, както не предполагах. С изключение на няколко продажни лица от с. Козичино, които бяха донесли на полицията, че моето идване в Белград било, за да събирам пари за комитета и за пропагандата. Те даже дотам отишли, че казали на полицията: "Не стига че в турско ни диктуваше с комитите, на и тука дошел да ни взема данък". За това нещо ми намекна градоначалникът, когато бях при него, такива сведения имал от нашенци за мен. Аз останах учуден и му отговорих: "Тези доносници не са нито добри българи, нито добри сърби, а са турски шпиони. Тук се представляват за чисти сърби, там за чисти българи, а всъщност те са двулични и в услуга на турската власт". В подкрепа на моите думи преведох му един пример как като архиерейски наместник съм прочел едно анонимно писмо до каймакамина, с което се съобщаваше, че Софроний Добрев от с. Ореховец, Кичевско, сега почетен и заможен гражданин, имал скрити у себе си 20 мартини. Чак тогава градоначалникът е смути и ми каза, че ме екстернират по искане на турския пълномошен министър. "

Ete kakvi su bile grazdanite na Srbija so koreni ot Makedonija.