Японците от разрушените градове в повечето случаи са живеели в дупки. Не в землянки, както германците, а в дупки. Германците са имали система за планиране и разсейване на населението, за неговото спасяване от бомбардировки. Японците явно не са имали. Заради което изпадат до дупките...

Животът в дупки е бил възможен, защото е бил в лятото на 1945. Ако войната е била продължила през зимата - щяло е да има масово измиране.

Кутийте са си кутий.

Разказът е от история, разказвана преди 14 години. Когато даже в най-развинтените предвиждания за бъдещето не съм можел да си представя, че някога ще бъде показван пред български читатели. Така че не съм имал задни мисли в неговото писане. Нито в неговото пускане тук.

Вярно е, че в разказа има нишка, която може да бъде видяна като прилягаща към условия на възстановяване от разруха. Била разрухата до дупки в земята, или до дупки в стените на жилищни блокове. В това този разказ се връзва с разказа "Първо Кръпките". Наличието на вътрешна национална дисциплина и лична съвест - без тях възстановяване няма.

Връзването на този разказ с "Първо Кръпките", обаче, не е случайно. Защото подобно връзване на отвъд-океански наблюдения между американски ветерани беше честа тема на разговор, всред моите колеги. Човек, доказал патриотизъм и вярност към нацията чрез военна служба (и носене на последствията от нея), по-смее да отваря уста в критика към страната си. И тези критики биват възприети по-гладко от обкръжаващото общество. Поне биват посрещнати с любезно мълчание, от уважение към саможертвата на критикуващите.