Чичката в разказа ми беше колега от над 13 години. Пенсионира се миналата година и изчезна буквално както е описано. В 1520 отидох да го питам въпроси за едни данни, на които въпроси той спокойно отговори. В 1532 отидох да му благодаря - и той вече бе излязъл в пенсия. (Работното му време беше до 1530.) Беше много мълчалив. Никога не започна разговор с мен. Или с други колеги. Отговаряше учтиво, но никога той първи не захвана разговор извън служебните задължения. Оня ден мина през кабинета ми. И като се отприщи! Като дръпна един монолог! Може би защото не съм член на никакви служебни клики и групички, и се усеща по-свободен да ми наговаря подобни подробности от живота си. Не е първият. Към края на монолога си почти се разрева... И аз, младшият, седнал зад бюрото, го гледам и слушам, а той, старшията, изправен пред бюрото и реди монолога! Мина ми на ум да стана и аз, от уважение; да не съм седнал пред него, в това му състояние. Но пък той можеше да види това мое ставане като покана да си тръгва. И останах седнал зад бюрото... Психологията на сценария ме потресе! Виждал съм подобни внезапни излияния и друг път, но никога от говорител със зачервени очи! Това, братче, се казва американска самота! Държиш, държиш, държиш... С години! С десетилетки! Пък като прелее - тук ли си, там стой! Благодаря за ласкавите отзиви! Пускам по парче всеки Понеделник - до толкова мога да пиша, като хоби. Като в действителност темпото на писане изостава зад темпото на календара, та ще дойде ден когато или няма да мога да пускам по разказ или статия всеки Понеделник, или ще трябва да повтарям със стари материали. Да сте живи и здрави - и дано НИКОГА да не достигате да ревете изправени пред бюрото на някой по-млад от вас! От това по-силно пожелание в момента не мога да измисля! А, и ако има Георгевци измежду вас - Честит Имен Ден!