Работя в аеро-космическата промишленост. Което значи, че около мен е пълно с колеги, бивши военни. Кой служил във Втората Световна (това поколение вече се пенсионира), кой в Корейската, кой в Юго-Източна Азия, кой някъде по Европа... Което обяснява честата поява на военни спомени в моите разкази. Разказите са от истински хора. Сега, трудно е да намериш някой да седне и да ти преразкаже част от живота си ТОЧНО в същия формат в ТОЧНО същия брой странички. Така че разказите ми в действителност събират извадки от множество разговори в едно кратко, стройно, стегнато изложение. Избягвам моите лични коментари. Макар че, в крайна сметка, в превода на български аз без да искам давам възможност на чуствата ми да прозират, поне някой път. Едно време имаше шега, че за да работиш в аеро-космическата промишленост се иска да имаш "стъпката". Учтивото наименование на куцукане от телесна повреда. Обикновено от военна служба. Та работейки измежду такива хора, сигурно нещо от тяхните маниеризми и речникови особености ще да се е отъркало по мен. Заради което забелязваш сходство с разкази от писатели, които изрично се опитват да "пасват" военни изрази и говорна стилистика в тяхните писания. Или ги знаят от личен военен опит. Някои хора са ми казвали, че такива като моите колеги и мен си личат от сто мили какво правят. Даже ако нямам "стъпката". Може да е вярно. Едно време, по време на разходки с мой приятел през военен институт, някои офицерчета ми козируваха. Аз цивилен. И хич не говорещ с англо-американски акцент! Но явно нещо караше момчетата да ме приемат за свой. И други случаи е имало. Най-скорошният беше вчера. Примерно, видях Б-2 на приземни проверочни полети и се отбих да го гледам. Между мен и самолетите (той летеше с придружителен самолет) стоеше... кристално-чистият въздух и към двеста метра голо поле. Аз спрял, с колата с разтворени врати, и си дъвча сандвичи, за обяд. Контролната кула за полетите на също двеста метра. И никой не намина да ме пита кой съм и какво съм. Сега, може да са ми разчели служебната значка. Ако се бях обърнал към кулата. Но аз бях с гръб към нея. Нещо е зесекло в юнаците в кулата, че няма нужда да се тревожат от мен... Подобни впечатления съм чувал от лекари по болници. На теория и те носят служебни значки, и без такива не ги пускат да влязат. Обаче знам за лекари, шарили по болница, вършили работа там, и чак на излизане се усетили, че нито са си закичили значката, нито даже имат значка (разрешение) за влизане в дадената болница. Но болничният личен състав ги "надушва" като свои - и ги третира така. Хайде да спирам, че ми свърши обедната почивка. А сега не съм в голото поле, като свободна птичка. Сега бачкам. Обаче по новата мода в новия управленчески калъп за мислене, не бачкам, а "добавям стойност". А да сте живи и здрави, и вие да добавяте стойности всякакви!