Много ми е странно да чета за море, чиято вода е топла и гостоприемна. Нали нашият бряг е обливан от ледено течение от Аляска, та и в най-горещи дни водата едва ли достига 18 градуса. Отделно акулите. Отделно вълните - които някой път трудно те пускат да влезеш през океанската пяна на прибоя - и после пък още по-трудно те пускат да излезеш! Да не говорим за грубия, режещ пясък! То това са си камъни. Веднъж се разхождах край брега след буря. Силни, рязки вълни. Нещо ме удари по коляното. А! Може да ми се приусетило, нали! След малко - нещо ме прасна отново. Камъче. Бях сам. Кой ли хвърля камъни по мен? Седнах по-далече от прибоя. И гледам - вълните са издълбали дупка под водата, край бреговата ивица. И ако някой път някоя вълна се огъне над дупката, един вид се фокусира над нея, и водата добие нужното налягане и скорост - тя подхваща камъчета от дъното и ги запраща към брега. Бях чувал за хора, ударени от камък по главата, паднали, и удавили се в прибоя. Покрай скалисти брегове. Нищо чудно! Та ти пишеш за психология. А аз чета различното море - и различното отношение към него. От което следва непонятната символика на морето - поне непонятна за някой от Западното Крайбрежие на САЩ. Но ми навява спомени. За последен път бях на Черно Море в 1974, преди да избягаме от България.