Арло ме гледаше и слушаше настръхнал, но без да каже дума. После се опита да се усмихне. -- Мой човек -- започна Арло с учителски тон -- не ми е работата да казвам дали съм съгласен или не с твоите мисли по въпроса за, както се изразяваш, звонкатапара. А няма и нужда. Кой ме пита мен; кой пита и теб? Да не би ние да сме грейналата обществена съвест, че висшите среди да си губят времето с нас и да седопитват за нашите обществени възгледи? Висшите среди носят отговорност, нагърбени са с тежкото бреме на държавното управление; от къде на къде са длъжни да обръщат внимание на някакви си две бурми в системата, каквите сме ние? Като добри патриоти, трябва да си знаем мястото в обществената структура ида не си придаваме прекомерна - и незаслужена - важност. Арло започна да се храни. -- До сега от теб разбирам две неща. Първо, наистина съм тъп имигрант без разбиране към подхода на модерното американско държавничество. Второ, американците, придържащи се към човещината, която води до подмолно подриване нафункциониращата обществена структура, и към идеали, чрез които стават неподатливи на контролните механизми в тази обществена структура, нямат място в Америка, отживяли са нуждата на обществото от подобни хора, и дори не е зле да се пръждосват. -- М-м-м... -- отзова се Арло с пълна уста. -- Искаш да кажеш, но не можеш да сеизразиш правилно, че Америка ще заучаствува като източник (отбележи положителната отсянка на източник) в световната обмяна (ние сме за междунардно разбирателство) на човешки ресурси (модерна космическо-енергетична гледна точка), изпълнили благородния си дълг (протоколната похвала към вече-ненужните кадри) към човешката цивилизация (нотка на възвишеност) на едно място и стремящи се да обогатят с тяхната американска енергия (необходимият патриотичен ъгъл) останалия, недоразвит свят (заключителна убеденост в американското световно водачество). Арло изтри устата си и ме погледна с девическа усмивка. -- А и ако много знаеш да философствуваш, ядреното оръжие на американската аргументация е винаги налично: ако някой е недоволен от положението в САЩ или ще действува към промяна чрез системата, или да се маха обратно там, от където е дошъл! Системата създава неограничени и велики възможности за промяна чрез двувековни демократични традиций. -- За американската система няма какво да ме учиш! Аз изпит съм държал предимиграционните власти, назначени под твоята гласоподателна повеля. -- дръпнах се аз и със задоволство отбелязах искрицата на съпротива в Арловите очи. -- Обаче една от точките, избегнати от наръчниците за имиграционния изпит, е следната. При въвеждането на американската конституция, точно преди 1790, средно всеки 150 000 души са били представяни от сенатор, и средно всеки 60 000 са били представяни от конгресмен. През 1990 съотношенията са 2 500 000 и 570 000 съответно, и ще нарастват тъй като броят на сенаторите е закован на 100 и на конгресмените на 435. Тези цифри се позовават на цялостното население в САЩ и са приблизителни, но тяхното съотношение е много показателно. Общо взето, през 1790 американският държавен механизъм е можел да чуе нова идея, стига тя да е подкрепяна от, кръгло, 40 000 до 80 000 души; днес са нужни от 300 000 до1 500 000. Защо? Преди 200 години американците са били 10 - 15 пъти по-умни и по-значими за управлението на САЩ, или днес ние сме 10 - 15 пъти по-загубениили маловажни? Не е хубаво да се изпада до анархия и всеки както и когато иска да се ръчка в държавното водачество; конституцията предвижда това и не позволява по-малко от 30 000 човека за един конгресмен. Но пък също не е хубаво потокът от нови идеи към водачеството, и ефективно народният глас, да се заприщва и отхвърля като разстройващ, оттегчаващ шум. -- Ти имаш представа какво става днес във Вашингтон с недостатъчно-многобройните, според теб, 435 конгресмена и 100 сенатора; я си представи какво би станало ако вместо 535 поставим пет - десет хиляди политици там! Кой ще ги изхрани? Как ще могат да достигнат до съгласие за да вземат дори едно общо решение? -- Днес пак имаме над десет хиляди, да не кажем сто хиляди, политици: ние избираме 535, а те назначават, с нашите данъчни пари, по цяли лични министерства. От които наистина се нуждаят - как иначе 535 човека ще се справят с управлението на 250 000 000 страна! Но това значи, че над 95% от нашите де-факто водачи са извън наш контрол. По-добре е да легализираме нуждата от тези десет, петдесет, или даже сто хиляди и повече човека, и да ги подчиним на избирателния процес. -- Това ще доведе до прекомерно усложнение в демократичния механизъм - на гласоподателно и на сенатно/конгресно ниво. Какви са тези опити да се намали ефективността на американската държавна структура? -- заяде се Арло. -- А сега процесът да не би да не е усложнен? Законодателството се разпределяна сенатни и конгресни комитети. Всеки член на комитета, рядко надвишаващ 10 човека, поема дял от законодателството и го пре-разпределя всред неговите лично-назначени помощници. Те изготвят законодателството, той го попреглежда - ако успее да отдели време от задълженията си в някой от другите комитети, в които също членува. Комитетът сглобява законодателството от частите, написани от свитата на всеки член, и накратко го обобщава пред останалите конгресмени и сенатори. И последните гласуват върху въвеждането на закони, които я са намерили време лично да прочетат, я не, въз основа на какво са чули за законите от комитета и от тяхните собствени свити. Или може би аз, бидейки член на среднатакласа, не съм способен да прозря ефикасността на този процес. Да не говорим за демократичната отговорност към гласоподателите, изпратили конгресмените и сенаторите във Вашингтон. -- Аз не знам точните цифри, но тук в твоята логика зеят две дупки. Първо: каквото и да ми казваш, ако насъбереш - дори само пряко-избраните - членове на федералното правителство и тяхните колеги от щатски, околийски, и градски правителства, да изключим назначените бюрократи с ръководна и данъчно-налагаща власт, Америка сигурно е най-управляваната страна в света. Второ, докажи ми, че като процент от населението сегашният размер на американския държавнически апарат е по-голям от този през 1790. -- Най-управлявана на глава от населението, но много от тези длъжности се повтарят по ръководна същност; те май единствено разсейват данъчната повинностза да създават илюзията, че ние не подлежим на повече данъци от хората в останалия развит свят. А размерът на държавния апарат спрямо населението не е мярка за качеството на управление. През 1790 американското правителство е управлявало страната, а не си е пъхало носа във всякакви и всички сфери от живота на американците. Развитието на САЩ е било поверено почти изцяло върху силите на свободната икономика и върху личните решения на американците като нейни създатели и двигатели. Кой през 1790 е сънувал да регулира размерите на каруците, тяхната направа, и животинската тяга? Днес федералните автомобилни стандарти и съпъствуващите ги законодателства пълнят влакови композиций. Това добре, нужно е, макар че нуждата от такъв тонаж закони е въпросна. Обачеда не би през 1790 правителството да е пилеело усилия и пари със създаване накритерий за измерение на икономическия напредък на всяка расова и етническа група в САЩ, обозначаването на най-тъпите от тези групи като "малцинства", поставянето им под правителствено покровителство, и насилването на обществотода дава изкуствено образователно и икономическо предимство над останалите американци от "мнозинствата"? Кога през 1790 някой е мислел да губи правителствено време с размишления дали нечии спестявания са пари за консумация - и подлежащи на един вид данъци, или в действителност са пари за нужда - и подлежащи на други видове данъци? И комитети от неизбрани и недосегаеми бюрократи да изготвят необходимото определение на "нужда", да обсъждат точно следкаква възраст е допустимо американецът да счита, че го е връхлетяла нужда, какъв наказуем данък се налага ако той помисли, че нуждата е дошла преди правилната възраст, и как тази възраст да расте, че да увеличава данъчната уязвимост на тези спестени пари? И после друг комитет да прави проучвания защо американецът вече не пести пари? И трети комитет да разисква какви нови данъци дасе наложат поради тези нови развития? И как да се състави още един комитет, че да координира законодателствата на останалите? И още един комитет, за да представи на обществото описаните мерзавщини в подходящ патриотичен вид и да създаде обосновка за провеждане на независими анкети, оправдаващи хордите от бюрократи и доказващи подкрепата към тях всред поне еди-колко-си процента от американците... -- От къде започнахме, до къде достигнахме. -- Арло се опита да се засмее, но лицето му не се поддаде на желанието. -- В крайна сметка, ще завърша с моето лично и ограничено мнение, че днешният американец разполага с около 20 пъти по-малко контрол върху държавното управление на САЩ от този на американец през 1790, или 5% от контрола, оформящ политическите предпоставки, върху които е писана американската конституция и основаващо законодателство. За сведение, относителният размер на американския държавен апарат е несравнимо по-голям не само спрямо този в 1790, ами и в 1890, и даже в 1980. Но не очаквай да чуеш гръмко оповестение, че днес над половината от американската работна сила работи пряко или контрактно за федералното правителство; да оставим настрана дяла на останалите слоеве от правителства. -- Моля те, нека прекратим разговора! -- помоли ме Арло с уморено лице. -- Съжалявам, че те накарах да ми разкажеш за какво си писал. Просто ме боли, това е. Челото на Арло се бе запотило отново. Очите му гледаха право в чинията. Той безмълвно продължи да се храни. -- Арло, прости ми ако съм те засегнал или обидил с нещо -- с мек глас се извиних аз -- но те моля да ми кажеш защо взе разказите ми толкова надълбоко. Защое тази тъжна реакция, след великолепните изложения на гледните точки на висшето общество? Защо така дейно поде нашия спор, ако цялото твое умствено усърдие те е довело до болка? -- Слушай! -- Арло впи поглед в мен. Очите му бяха зачервени. -- Израснал съм снякакви чувства, с някакви идеали към Америка. Виж вече колко съм възрастен. Какво искаш от мен, с моите остатъчни 5% - да се отрека от тези идеали и чувства? Значи да призная, дори само пред мен, че всички тези години съм бил хаплю. Че цената, платена със самоограничения и, да, с ограничена кариера, в името на тези идеали и чувства е била глупащина? Нали всяка сутрин трябва да се гледам в огледалото. Нали трябва да живея в мир с моята душа! Нали трябва да се понасям. Арло млъкна с просълзени очи. Аз мълчах. Стана ми мъчно за човека. -- Не ми казвай, че не ме разбираш! Само не ме лъжи, че нямаш чувства и идеали към Америка! Особено ти, станал американец по избор, а не по сила на обстоятелствата. В името на което е трябвало да се разделиш с твоята страна, с твояезик, с твоята култура, и да преглъщаш един ден когато децата ти те гледат с презрение, че си имигрант, а те са "истински" американчета. След паденията и униженията на имигрантския живот нали на теб предстои равносметка какъв е бил смисъла на всички тези мъки, къде си отишъл за да оставиш децата си! Нали и ти ще трябва да се гледаш в огледалото. Нали и ти ще трябва да се понасяш! И теб те боли как тази страна, създадена чрез усилията на пришълци от цял свят, всеки с някаква мечта за по-добро бъдеще, тази велика страна, е така... е така... -- Арло се задъха -- е така осирана от недосегаеми копилета, наклякали върху нея! Иначе защо си забелязал тези неща, пък и си си направил труда да ги напишеш? От такива разкази няма да забогатееш. Разговорът секна. Двамата с Арло със сдървена усърдност се вглъбихме в нашия обяд. -- Слушай, Джордж! Арло не признаваше името ми Георги; Джордж било по-американско. За да не ме засяга изцяло избягваше да се обръща към мен по име. Той вдигна вилицата си предупредително. -- Слушай, до колкото те познавам, и до колкото знам колко си откачен, няма начин да не забиеш разговора ни върху хартия, нали? И аз съм откачен, знаеш ли, и вярвам в свободата на речта за всеки американец. Пиши каквото щеш. Само едно нещо: да не си взел да ме споменеш по име! Може ли, като за приятел? -- Това е без въпрос. Между другото, благодаря ти за идеята. -- Но иначе аргументацията ми я бива, нали? - добродушно се усмихна Арло. -- Може да литне пред по-тъпи глави, които не цитират данни от американската история, а? Става за някое парче фантастика. -- Да! -- признавам откровено. -- И ако се возех в лимузина, обграден от телохранители, с обезоръжаван народ в далечината, губещ се като мравки под висинитена управителското ми бюро, направо те правя светия в Третия Завет. Да сложи капака на отживялите два. Арло се замисли. Комплиментът ми бе заринат доста дълбоко под идейни съчетания, съблазняващи Арло към нови спорове. Но обедната почивка изтичаше. -- Арло, знаеш ли какво? В разказа ми ще те нарека Арло, по Арлингтонските военни гробища. Става ли? -- Недодялан опит за символизъм! -- изсумтя Арло с упрек. -- Сега ще бъде ли под твоето и моето човешко достойнство да платя за твоя обяд? -- потупа ме той по рамото и се обърна за да не видя как си доизтрива очите.