...погледнах към небето и го видях. Червено и пулсиращо. Като рана в ясната синева. Сякаш някой пе впил пръсти в битието и бе изтръгнал сърцето на Вселената. Пухкавите бели облачета започнаха да се напояват с пурпурна кръв. Светлината плахо отстъпи пред настъпващия здрач, вестителят на края. Кръвта се разтече по цялото небе, обля върховете на далечните планини. Това ли бе краят наистина? Или може би началото? Затворих очи и потънах в хладната тъмнина на собствените си клепачи. Дори и там имаше кръв...