В някои мои разкази аз съм говорителя. Но в други - говорителите са лицата, които описвам (или сами се описват, по-точно). Вторият подход го предпочитам когато тематиката и съдържанието на разказа не ми позволяват да прокарвам мои отсъждания. Но пък писането на такива разкази е много по-трудно. Защото в тях трябва да предам образа на чужд човек. С нейни/негови собствени мисли, особености на изразяване, с речник привичен за нейните/неговите култура, образование, среда, и т.н. Ако съумея тези неща да ги предам в един "без-шевен" пакет, в който аз да изчезна от зрението на читателя - значи добре съм си свършил писателската дейност (в случая, хоби). Аз пак присъствам, да. Чрез избора на тематиката, чрез фокусиране върху частите в тази тематика, и тяхното изразяване от говорителя, които карат читателя да види лицето така, както аз съм го видял - и да видят в него това, което мен ме е впечатлило. Но това присъствие е невидимо. Или би трябвало да бъде невидимо. Ако си възприела в мен образите на говорителите в моите разкази - това е комплимент! Но това не значи, че говорящите образи от тези разкази са личности в мен! Ако бяха - аз да съм учебников пример на шизофрения. А ето - съпругата ми никога не ме е критикувала за подобни неща. За дървено-главост - да! И за други дефекти, които не бях и сънувал, че имам! Но за много-личие - никога. Значи, хич не страдам от "множественост на личността, сиреч, много човеци да живеят у" мен. С благодарност за коментара!