За мен осъзнаването, че човек е сам през по-голямата част от живота си показва житейска зрялост. Другото са самозаблуди. Тревожно е, обаче ако почне да се чувства самотен. Сигурен съм, че ако човек се чувства пълноценен (поне в известна степен) въобще няма да му е до самотата - нито ще има време за нея, нито подходящото настроение. Ще се съгласите, че самотата, както и любовта изискват много време и нагласа за тях. Трябва да им се отдадеш, щото ако не си предразположен - няма начин да те пипнат. Аз примерно се чувствам сам - любимата ме разочарова, хората около мен проявяват много повече слабости от нормалното, цялата работа се е смарангясала, ама не ми пука. А не ми пука щото вярвам в себе си и си държа високи критериите и амбициите си. Че тя тая самота прилича много на самосъжаление. Не търси смисъла в другите (деца, жени, приятели), а в себе си. Когато човек e силен и както казват англичаните - selfsufficient е несравнимо по-добре за него и за околните. Аз самият навремето що депресийки и меланхолични настроения съм изкарал - ама файда никаква. Така че, горе главите и се вгледайте в себе си - там има много повече отколкото предполагате и се възползвайте от него. П.П. Като споменахте инвалидност, сетете се за Стивън Хоскинс. Преди да му лепната диагнозата множествена склероза и той не е бил нещо кой зное какво. А какво е сега преценете сами (на мен не ми стига самочувствието да му давам оценки).