Въздухът сияеше. Сребристи вълнички се плискаха около тях, а съзнанията на четиримата бяха раздвоени между копнежа да останат цял живот загледани в магията и силното желание да изкрещят "помощ, мамо!", да хукнат в неизвестна посока и да се придвижат десетина хиляди километра, преди да спрат да се огледат за някой пустинен остров, на който да прекарат остатъка от живота си в ядене на кокосови орехи и разговори за плетки и болести по житните растения. {"Да бе, ще хукнат те" - мърмореше продуцентът - "аз за тоя ефект със сребристата светлина продадох баба си на борсата"} Мъжът пред тях се усмихна. Беше дружелюбна усмивка, от вида, който успокояващо ти подсказва, че няма да бъдеш убит съвсем веднага. Не и преди да бъдеш оставен без нокти, нарязан на малки части, запален и пуснат в ров с крокодили. "Имам намерение да ви дам" - каза мъжът все така усмихнато "възможност, която човек получава само веднъж в живота си. А именно да видите как изглеждат собствените ви вътрешности." Ото се зачуди дали това не е подходящият момент да заспи за следващите сто години и започна да се оглежда за вретено. {"Как пък не, хич не ти плащам луди пари за да ми спиш пред камерата!"} Джон замислено се оглеждаше, опитвайки се да си спомни дали някъде в договора с филмовата компания не пишеше с дребен шрифт нещо за разсфасоване по време на снимки. Мили просто гледаше тъпо, а Гари се накани да каже нещо - или просто да започне да крещи - когато мъжът продължи: "И това ще се случи веднага, освен ако...