Напълно съм съгласна с колежката (бивша и настояща). Изчерпателно е изложила всичко, с което съм се сблъсквала и аз.
Познавам невероятни учители - бивши мои и настоящи колеги и приятели. Те работят с желание, хъс и успяват да накарат децата да искат да мислят, а не само да спят по чиновете, полуразложени от мързел и скука. Те живеят с работата си и явно са от малкото останали идеалисти. Знаете обаче, че идеализмът страда при сблъсък с далеч по-принизени неща... Представете си колко ми е било приятно да ми цъфне някой ученик накрая на годината(за втори път, да речем) и директорът да ми НАРЕДИ да му пиша годишна оценка,защото, цитирам :"колегите трябва да имат работа, а ти утре я си тук, я те няма". Е, няма ме наистина.
Не ми се говори и за първия ми досег с тази професия - докато стажувах в едно елитно ОУ в центъра на Пловдив, базовата ме предупреди да имам специално отношение към еди-кое си дете, защото баща му имал ДЖИП!!!
Добре, че имам способността да забравям и да вървя нататък. Липсват ми децата. Много.
Попрочетох това-онова из форумите и ме изненадаха изказванията на някои колеги. Нали затова ги обучавате тези деца, за да станат "добър материал" или както там беше. Те ако са идеално обучени,ще вземат да ви научат и вас на нещо. Но се съмнявам, че колегата е схванала многопосочността на всеки процес.
Искрено се надявам нещата да се променят. И всеки трябва да започне първо от себе си. :)