Страшен лост е човешката мисъл!Тя е нашата защита,нашият спасител,най-хубавият дар,който Бог ни е дал.Тя е в нас и ни е послушна;можем да я тласнем в безкрайността и излязла веднъж вън от слабия череп,факт е,че не отговаряме вече за нея.
Когато,от следващия ден започнах да уреждам безспир пътуването,губех сила и сън и малко по малко,без да забележа,целият живот ме напускаше.Когато сядах на масата,чувствах смъртно отвращение;нощем,тези две бледни лица,това на Шмит и на Бригита,които наблюдавах толкова много през деня,ме преследваха в страшни сънища.Когато те отиваха вечер на театър,аз отказвах да ходя с тях;после отивах сам,скривах се в партера и оттам ги гледах.Преструвах се,че имам работа в съседната стая и оставах там цял час да ги подслушвам.Ту мисълта да се скарам с Шмит и да го заставя да се бие с мене ме обхващаше със сила;обръщах му гръб,когато ми говореше;после го виждах с изненадан вид да идва при мене и ми протяга ръка.Ту,когато бях сам през нощта и всичко спеше вкъщи,чувствах силно желание да отида при писалищната маса на Бригита и да й задигна книжата.Трябваше един път да изляза,за да се въздържа от това.Какво мога да кажа?Исках един ден да ги заплаша с нож в ръка,че ще ги убия,ако не ми кажат защо са тъжни;друг път исках против себе си да обърна своята ярост.С какъв срам го написах това!И който ме попиташе,какво всъщност ме караше да постъпвам така,не бих знаел какво да му отговоря.
Да виждам,да зная,да се съмнявам,да се разярявам,да се безпокоя и да ставам дребнав,да минавам дните с ухо нащрек,а нощем да се потапям в сълзи,да си повтарям,че ще умра от мъка и да мисля,че аз съм причината за това,да чувствам уединението и слабостта,да изтръгна надеждата от моето сърце,да си въобразявам,че подслушвам,когато чувах в сянката на биенето на моя трескав пулс;да повтарям безкрай тези плоски фрази,които се носят навред:Животът е сън,няма нищо трайно тук долу на земята;да злословя най-сетне,да хуля Бога в мене,поради моята дребнавост и суетно желание:ето какво беше моето наслаждение,скъпото занимание,заради което се отказах от любовта,от въздуха на небето,от свободата!
Всевечний Бог!Свободата!Да,имаше известни моменти,когато въпреки всичко аз мислех още за тях.Сред толкова измама,чудноватост и глупост,имаше у мене пориви,които ме докарваха на себе си изведнъж.То беше някой лъх от въздух,който удряше лицето ми,когато излизах от тъмницата си;то беше някоя страница от книга,която четях,когато всеки път ми се случваше да взема,вместо някоя от тези на модерните доносчици,които наричат памфлетисти и на които би трябвало да се забрани просто заради общественото здраве,да вършат дребнавости и да философстват.Понеже говоря за тези хубави моменти,а те бяха толкова редки,бих желал да приведа един.Четях една вечер Мемоарите на Констан;там намерих следните десет реда:
“На Залцдорф,саксонски хирург,аташиран към княз Христиан,му бил счупен кракът от една граната,в битката при Аграм.Той паднал върху праха почти безжизнен.На петнадесет крачки от него Амедей Кербурски,помощник в лагера(забравих на кого),засегнат в гърдите от куршум,пада и избълва кръв.Залцдорф вижда,че ако на този млад човек не се даде помощ,ще умре от апоплексия;той събира силите си,довлича се до него,пуска му кръв и го спасява.След това Залцдорф умрял във Виена,четири дни след ампутацията”.
Когато прочетох тези думи,хвърлих книгата и потънах в сълзи.Не жаля за последните,те ми струват един хубав ден;защото аз говорех само за Залцдорф и не се грижех за нищо друго.Не мислех сигурно да подозирам никого този ден.Беден мечтател!Трябваше ли да си спомня тогава,че съм бил добър?За какво би ми послужило това?Да простирам към небето отчаяни ръце,да се питам защо бях на света и да търся около себе си дали не ще падне някоя граната,която би ме отнесла във вечността.Уви!Това беше само една светкавица,която процепваше за миг тъмнините на моята нощ.
Както тези глупави дервиши,които намират наслада в замайването,мисълта,въртяща се около себе си,се изчерпва да се вдълбочава,да се уморява от безполезна работа,се спира ужасена.Сякаш,че човек е празен и едвам се е вдълбочил в себе си,той стига на последното стъпало на една спирала.Тук,като на върха на планините,като в дъното на мините,липсва въздух и опазил те Бог да отидеш по-нататък.Тогава,ударено от смъртен студ,сърцето като уморено и забравено,би искало да се спусне навън,за да се възроди;то иска живот от всичко,което го окръжава,то жадно вдъхва въздуха;но то намира около себе си само своите собствени химери,които току-що одушевява със сила,която не му достига и които,създадени от него,го окръжават като безжалостен спектър.
Не беше възможно работите да продължат дълго време така.Уморен от неизвестността,реших да направя един опит,за да открия истината.
Отидох да искам пощенски коне за десет часа вечерта.Бяхме наели една каляска и поръчах всичко да бъде готово за определения час.Забраних в същото време да не се казва нищо на госпожа Пиерсон.Шмит дойде на вечеря;като сядах на масата,показвах се по-весел,отколкото обикновено и без да ги посветя в моето намерение,започнах да разговарям върху нашето пътешествие.Бих се отказал,думах на Бригита,ако мислех,че то не й е присърце;чувствах се толкова добре в Париж,че не бих желал друго,освен да остана тук,ако тя намираше това приятно.Похвалих всичките удоволствия,които човек може да намери в този град;говорих за баловете,за театрите,за толкова много случаи да се развлечеш,които се срещат на всяка крачка.Накратко,понеже бяхме щастливи,не виждах защо ще променяме мястото;и не мислех да заминаваме толкова скоро.
Очаквах,че тя ще настоява на нашия проект да отидем в Женева и всъщност тя не забрави да направи това.Но,само че то беше твърде слабо;но след като изрече първите думи,престорих се,че се съгласявам на нейните настоявания;после като обърнах разговора,говорих за неща,непричастни към това,че всичко да е наред.
-А,защо-прибавих аз-Шмит не дойде с нас?Истина е,че той има тук занятия,които го задържат,но не би ли могъл да вземе отпуск?Впрочем,талантите,които той притежава и които не иска да използва,не биха ли могли да му осигурят навред свободно и почетно съществуване?Нека дойде;колата е голяма и ние ще му направим място.Трябва един млад човек да види света и няма нищо по-печално за неговата възраст от това,да се затвори в ограничен кръг.Не е ли истина?-попитах Бригита-Хайде,драга моя,нека вашето доверие добие това,което той би отказал на мене може би;склонете го да ни пожертва шест седмици от своето време.Ще пътуваме заедно и една обиколка из Швейцария с нас ще го накара да се върне с по-голямо удоволствие в кабинета си и към своите трудове.
Бригита се присъедини към мене,макар и да знаеше,че тази покана беше само една шега.Шмит не можеше да отсъства от Париж без опасност да изгуби мястото си и той ни отговори,не без съжаление,че това основание му пречеше да се съгласи.Ала бях накарал да донесат една бутилка хубаво вино и като продължавах така да настоявам,полусмеещ се,полусериозен,и тримата се въодушевихме.След вечерята излязох за четвърт час да се уверя дали моите заповеди бяха изпълнени;после влязох с радостен вид и като седнах на пианото,предложих да посвирим.
-Нека минем тук нашата вечер-им казах-ако сте съгласни,да не ходим на театър;не съм способен да ви помогна,но мога да ви послушам.Ще накараме Шмит да посвири,ако му е мъчно и времето ще мине по-бързо,отколкото другаде.
Бригита не чака да й се молят,тя пя на драго сърце;Шмит й акомпанира със своето виолончело.Бяха донесли необходимото за да се направи пунш и скоро пламъкът на горещото питие ни развесели със своя блясък.Пианото беше оставено заради масата;върнахме се на нея;взехме карти;всичко се мина,както исках,въпрос ставаше само какви развлечения да измисляме.
Очите ми бяха устремени на стенния часовник и очаквах с нетърпение кога стрелката ще отбележи десет часа.Безпокойство ме разкъсваше,но бях в състояние нищо да не оставя да се види.Най-после дойде определеният миг.Чух камшика на пощальона и конете да влизат в двора.Бригита беше седнала до мене;улових й ръката и я попитах дали е готова да тръгнем.Тя ме загледа с изненада като си мислеше,без съмнение,че искам да се шегувам.Казах й,че на вечерята тя ми се стори решена и аз не се поколебах да накарам да доведат конете,затова именно бях излязъл.В същото време влезе и момчето от хотела,което съобщи,че багажът ни е на колата и ни чакат.
-Сериозно ли е това?-попита Бригита-Искате да заминем тази нощ?
-Защо не,-отговорих-щом като сме съгласни,че трябва да напуснем Париж?
-Какво!Сега?В този миг?
-Без съмнение;нали от цял месец всичко е готово?Виждате,че с мъка е свързан нашият багаж на каляската;от момента,когато е решено,че няма да останем тука,най-бързо извършеното не е ли най-доброто?На мнение съм,че трябва всичко да се върши така и нищо да не се отлага за другия ден.Вие сте тази вечер в пътнишко настроение и аз бързам да го използвам.Защо да чакаме и да отлагаме безспирно?Не бих могъл да понеса този живот.Вие желаете да заминете,не е ли истина?Е добре,да тръгваме,от вас зависи само.
Настъпи момент дълбоко мълчание.Бригита отиде до прозореца и видя наистина,че конете чакаха впрегнати.Впрочем,от тона с който й говорех,не можеше да има у нея никакво съмнение и колкото бързо да й се виждаше това решение,то дойде от нея.Тя не можеше да се откаже от собствените си думи,нито да търси причини за бавене.Нейното решение било взето тутакси;тя зададе отначало няколко въпроса като да се увери,дали всичко беше в ред;като видя,че нищо не беше забравено,подири ту на една,ту на друга страна.Взе шала си и шапката си,сложи си ги,после пак задири.
-Аз съм готова-каза тя-Ето ме;тръгваме,нали?Ще тръгнем ли?-Тя пусна светлина,прегледа моята стая,своята,отвори сандъците и долапите.Питаше за ключа на писалищната си маса,който изгубила,казваше тя.Къде можеше да бъде този ключ?Беше го държала преди час.-Хайде,хайде!Готова съм-повтаряше тя,с бързи движения-Да тръгваме,Октав,да слизаме.Като казваше това,все търсеше и току сядаше при нас.
Бях останал на канапето и гледах Шмит,прав пред мене.Той не беше изменил отношенията си и не изглеждаше нито развълнуван,нито изненадан;но две капки пот му течаха по слепите очи и чух да пръщи в пръстите му жетона от слонова кост,който държеше,и парчетата от който паднаха на земята.Той ни протегна двете си ръце изведнъж и каза:
-Добро пътуване,приятели мои!
Ново мълчание;аз все го наблюдавах и очаквах да прибави една дума.”Ако има тука тайна,мислех,кога ще я узная,ако не в този момент?Тя трябва да е на устните и на двамата.Ако изскочи във вид на сянка,пак ще я уловя.”
-Мой драги Октав,-каза Бригита-къде мислите ще се спрем?Ще ни пишете,нали,Анри?Вие няма да забравите моето семейство и това,което можете,ще направите за мене?
Той отговори с развълнуван глас,но с външно спокойствие,че се задължава от цялото свое сърце да й услужи и,че ще употреби усилията си за това.
-Не мога-каза той-да отговоря нищо,но относително писмата,които бяхте получили,има малко надежда.Но това няма да бъде по моя вина,ако въпреки всичко не мога наскоро да ви изпратя някои щастливи новини;разчитайте на мене,обричам ви се.
След като ни отправи още няколко задължителни думи,той се приготви да излезе.Аз станах и го изпреварих;исках за последен път да ги оставя пак един момент заедно и тутакси,щом като затворих вратата зад себе си,напук на всичкия бяс на ревността,прилепих челото си на ключалката.
-Кога ще ви видя пак?-попита той.
-Никога-отговори Бригита-Сбогом,Анри.Тя му протегна ръка.Той се наведе,поднесе я на устните си и едвам успях да се хвърля назад в тъмнината.Той мина,без да ме види,и излезе.
Останал сам с Бригита,почувствах се с разбито сърце.Тя ме очакваше,с пелерина под мишница,и вълнението,което изпитваше,беше твърде ясно за да не остане неразбрано.Тя беше намерила ключа,който търсеше и писалищната й маса беше отворена.Върнах се и седнах при камината.
-Слушайте-й казах,без да смеех да я погледна-бях толкова виновен спрямо вас,че трябваше да чакам и страдам,без да имам правото да се оплаквам.Промяната,която стана у вас,ме хвърли в едно такова отчаяние,че не можах да се въздържа да не ви попитам за причината;но сега не я искам вече.Искате ли да заминете?Кажете ми;ще отстъпя.
-Да тръгнем,да тръгнем!-повтори тя.
-Както желаете,но бъдете искрена.Какъвто и да бъде ударът,който получавам,не трябва да питам откъде идва той;ще се подчиня без ропот.Но,ако трябва да ви изгубя завинаги,не ми давайте надежда;защото Бог знае!Не ще преживея това.
Тя се обърна бързо.
-Говорете ми-каза тя-за вашата любов,не ми говорете за вашата мъка.
-Е добре,аз те обичам повече от живота си.Пред моята любов мъката ми е само сън.Ела с мене на края на света,или ще умра,или ще живея чрез тебе!
Като произнесох тези думи,направих стъпка към нея и видях я как побледнява и се отдръпва.Тя направи напразно усилие за да накара да се усмихнат стиснатите й устни;и като се наведе над писалищната маса,каза:
-Мъничко още,мъничко почакайте;имам да изгоря няколко хартии.Тя ми показа писмата от Н***,скъса ги и ги хвърли в огъня;взе оттам други,които препрочете и които остави отворени на масата.Това бяха бележки на нейните търговци и имаше между тях някои,на които не беше платено.Като ги прегледа всички,започна да говори бързо,с горещи бузи като трескава.Тя ми поиска извинение заради своето упорито мълчание и заради поведението си от време на пристигането й.Засвидетелства ми повече нежност,повече доверие от някога.Удряше ръцете си,смееща се,и си обещаваше най-очарователно пътуване;най-после,тя беше цяла любов или поне приличаше на любов.Не мога да кажа колко страдах от тази престорена радост;имаше в тази мъка,която се откриваше сама,по-страшна скръб,отколкото сълзите и по-горчива,отколкото укорите.Бих я обичал по-добре хладна и равнодушна,отколкото да се разчувства така,за да се надвие;струваше ми се,че виждах пародията на нашите най-щастливи моменти.Това бяха същите думи,същата жена,същите ласки;но онова,което петнадесет дни по-рано ме изпълваше с любов и мъка,повтаряно така,ми причиняваше ужас.
-Бригита,-й казах изведнъж-каква тайна криете от мене?Ако ме обичате,каква жестока комедия играете наистина,така пред мене?
-Аз?-каза тя почти обидена-Кое ви кара да мислите,че играя?
-Кое ме кара да мисля?Кажете ми,моя драга,каква смърт криете в душата си и не страдате ли като мъченица.Ето моите обятия,готови да ви приемат;облегнете си на тях главата и плачете.Тогава ще ви отведа може би;но,наистина,не така.
-Да тръгваме,да тръгваме!-повтори тя пак.
-Не,с цената на душата си!Не,не сега,не,когато има между нас лъжа или маска.Аз обичам повече нещастието,отколкото тази веселост.
Тя остана няма,изумена,като виждаше,че не се мамех от думите й,че я отгатвах въпреки усилията й.
-Защо да злоупотребяваме?-продължавах аз-Толкова ниско ли съм паднал във вашето уважение,че вие да можете да се притваряте пред мене?Това нещастно и печално пътешествие,мислите ли,че сте осъдена на него?Тиранин ли съм аз или неограничен господар?Палач ли съм аз,който ви влачи за наказание?Защо се плашите от моя гняв,за да си служите с подобни извъртвания?Какъв страх ви кара да лъжете така?
-Имате грешка,-отговори тя-моля ви,нито дума повече.
-Защо,наистина,толкова малко искреност?Ако не съм ваш довереник,не мога ли поне да бъда считан за приятел?Ако не мога да зная откъде идват сълзите ви,не мога ли поне да ги виждам като текат?Нямате ли толкова доверие да мислите,че уважавам скърбите ви?Какво да сторя за да ги узная?Не би ли могло да се намери лек за тях?
-Не,-казваше тя-имате грешка;вие ще причините на вас си нещастие,а не и на мене,ако ме насилвате повече.Не е ли достатъчно това,за да заминем?
-Но как искате да тръгна,когато стига да ви погледна и ще видя,че това пътешествие ви е досадно,че идвате против сърцето си,че сте се разкаяли вече?Що е това,Велики Боже!И какво криете от мене?За какво си играем напразно на думи,когато мисълта е толкова ясна,колкото това стъкло тук?Не бих ли бил последният от хората,ако приемех така без ропот това,което вие ми давате с толкова голямо съжаление?Как обаче бих го отблъснал?Какво мога да сторя,ако не говорите?
-Не,аз не ви следвам против сърцето си;вие се мамите;аз ви обичам,Октав;престанете да ме измъчвате така.
Тя вложи толкова сладост в тези думи,че се хвърлих на коленете й.Кой би устоял на нейния поглед и на божествения звук на нейния глас?
-Боже мой!-извиках-Вие ме обичате,Бригита?Моя драга метреса,вие ме обичате?
-Да,обичам ви,да,аз ви принадлежа;правете с мене каквото желаете.Ще ви следвам;да тръгнем заедно;елате,Октав,чакат ни.-Тя стискаше ръката ми в своите и ми даде една целувка по челото-Да,трябва-мълвеше тя-да,аз го желая,до последна въздишка.
-Трябва?-казах сам на себе си.Станах.На масата беше останал само един лист от книжата,които Бригита преглеждаше.Тя го взе,обърна го,после го остави да падне на земята.-Това ли е всичко?-попитах.
-Да,това е всичко.
Когато бях накарал да доведат конете,не беше с мисълта,че ще заминем всъщност.Исках да направя само опит,но по силата на нещата той стана истински.Отворих вратата.
-Трябва!-си казвах-Трябва!-повтарях съвсем високо-Какво значи тази дума,Бригита?Да не би да има нещо,което не разбирам тука?Обяснете ми,ако не,оставам.Защо трябва да ме обичате?
Тя падна на канапето и си изви ръцете от болка.
-Ах!Нещастен,нещастен!-каза тя-Ти не ще можеш никога да обичаш!
-Е добре,може би да,аз вярвам;но,за Бога,аз зная да страдам.Трябва да ме обичате,нали?Но трябва също така да ми отговаряте.Ако трябваше да ви изгубя завинаги,ако трябваше тези стени да се съборят върху главата ми,не бих излязъл оттука,докато не узная каква е тази тайна,която ме измъчва от един месец насам.Нека да съм луд,жесток,нека развалям живота си за удоволствие да ви питам това,което може би трябваше да се преструвам,че не искам да зная,нека едно обяснение между нас разруши нашето щастие и издигне пред мене недостижима преграда,нека чрез това направя невъзможно тръгването даже,което толкова много желаех;каквото и да ви струва това на вас и на мене,ще говорите,или аз се отказвам от всичко.
-Не,не,няма да говоря!
-Ще говорите!Мислите ли случайно,че съм глупак да вярвам на вашите лъжи?Когато ви виждам на следния ден от вечерта по-друга,отколкото денят не е от нощта,мислите ли,че се мамя?Когато ми давате за оправдание незнам какви писма,които не си струват труда да се четат,въобразявате ли си,че се задоволявам от първия намерен повод,защото ви се харесва да не търсите друг?Лицето ви от гипс ли е,та да е мъчно да се види там това,което става във вашето сърце?Какво мнение имате наистина за мене?Аз не се мамя толкова,колкото би могло да се мисли и пазете се,за сметка на думите,вашето мълчание да не ме научи на това,което криете тъй упорито.
-Какво искате да крия от вас?
-Това,което искам!Вие питате кое е то?Дали за да ме махнете ми задавате този въпрос?Или за да ме докарате до крайност и да се отървете от мене?Да, сигурно оскърбената гордост е,която се стреми да ме накара да избухна.Ако аз се обяснявам искрено,вие имате на своя услуга всичкото женско лицемерие;очаквате да ви извиня,за да ми отговорите,че една жена като вас не се унижава да се оправдава.С какви погледи на омразна гордост не знаят да се прикриват най-виновните и най-подлите!Вашето велико оръжие е мълчанието;не от вчера го зная това.Вие чакате само да ви обидят,мълчите дотогава,докато не дойдат при вас;хайде,хайде,борете се със сърцето ми;къде бие вашето,ще го намерите;но не се борете с главата ми,тя е по-яка от желязото и тя знае толкова много,както вас.
-Бедното момче!-промълви Бригита-Не желаете значи,да тръгнем?
-Не!Ще тръгна само с моята метреса,а вие не сте моя вече сега.Достатъчно се борих,достатъчно страдах,достатъчно си разкъсвах сърцето!Време е вече денят да изгрее;достатъчно съм живял в нощта.Да или не,искате ли да отговорите?
-Не.
-Както обичате;ще почакам.
Отидох да седна на другия край на стаята,решен да не ставам,докато не науча това,което исках да зная.Тя сякаш размишляваше и ходеше шумно пред мене.
Следях я с жадно око и мълчанието,което пазеше,увеличаваше постепенно моя гняв.Не исках тя да забележи и не знаех какво решение да взема.Отворих прозореца.
-Нека разпрегнат конете-извиках аз-и нека ги заплатят!Няма да замина тази вечер.
-Клетият!-каза Бригита.Затворих спокойно прозореца и седнах отново без да давам вид,че желая да слушам;но почувствах такова вбесяване,че не можех да му противостоя.Това студено мълчание,тази отрицателна сила ме раздразваше до последна степен.Бях действително измамен и сигурен за измяната на една обична жена,от което никога не бях изпитвал по-лошо.Откакто бях решил сам да остана в Париж,казвах си,че на всяка цена трябваше Бригита да говори.Напразно търсех в ума си средство да я задължа да направи това;но,за да го намерех в този миг,бих дал всичко,което притежавах.Какво да правя?Какво да кажа?Тя беше тук,спокойна,гледаща ме с тъга.Чух да разпрягат конете;те отминаха с бавен тръс и звукът от звънчетата им се изгуби скоро из улиците.Дойде ми на ум да накарам да ги върнат,но ми се струваше,че тяхното заминаване беше безвъзвратно.Дръпнах ключалката на вратата;не зная какво ми думаше на ухото:ето те сам,лице с лице пред съществото,което трябва да ти даде живота или смъртта.
Докато,потънал в мислите си се силех да изнамеря някое околно средство,което би могло да ме изведе до истината,спомних си за един роман на Дидеро,където една жена от ревност към любовника си измислила,за да уясни съмненията си,твърде оригинално средство.Тя му казала,че не го обича вече и му известила,че ще го напуска.Маркиз де Арси(това е името на любовника)повярвал на капана и признал,че и сам той е уморен от любовта си.Тази чудновата сцена,която бях чел твърде млад,ме беше поразила като хитрост и споменът,който бях запазил за нея,ме караше сега да се усмихвам.”Кой знае,си казвах аз,дали ако направех така Бригита би се измамила може би,и би ми казала каква е тайната й.”
Със страшен яд преминах изведнъж на мисълта за хитрост и ловкост.Толкова мъчно ли беше наистина да накараш да говори една жена,без да ще?Тази жена беше моя метреса;бих бил много слаб,ако не бих успял.Проснах се на софата със свободен и равнодушен изглед.
-Е,тогава,моя драга-казах весело-не сме в деня на доверието?
Тя ме изгледа с учуден вид.
-Ех!Боже мой,да-продължавах аз-трябва при все това един ден да дойдем до нашите истини.Ето,за да ви дам пример,имам известно желание да започна;това ще ви направи доверчива,а приятелите трябва всякога да се разбират.
Без съмнение като говорех така,лицето ми ме издаваше;Бригита сякаш не ме слушаше и продължаваше да се разхожда.
-Знаете ли добре,-й казах-че преди всичко ето вече шест месеца,откакто сме заедно?Начинът на живот,който водим,няма нищо прилично на това,на което човек би могъл да се смее.Вие сте млада,така също и аз;ако се случаше,че близостта престане да бъде по ваш вкус,бихте ли били жена да ми го кажете?Действително,ако това е така,аз бих ви го признал искрено.И защо не?Престъпление ли е да обича човек?Също така не може да бъде престъпление по-малко да обича или да не обича вече.Какво чудно би имало тука,ако на вашата възраст човек се нуждае от промяна?
Тя се спря.
-На нашата възраст!-каза тя-За мене ли се отнася това?Каква комедия играете вие също?
Кръвта ми нахлу в лицето.Хванах й ръката.
-Седни тук-й казах-и ме слушай.
-За какво?Това не сте вие,който говорите.
-Послушайте ме!-повторих аз със сила и елате моля ви,да седнете тук,при мене.Ако искате мълчете,но съгласете се поне да ме изслушате.
-Слушам;какво искате да ми кажете?
-Ако ми кажеха днес:Вие сте подлец!Аз съм на двадесет години и съм вече паднал;моят цял живот,моето сърце биха се възмутили.Не съзнавах ли в себе си това,което съм?Но би трябвало да отида на дуел,би трябвало да изложа живота си срещу неговия;защо?-за да докажа,че не съм подлец.Тази дума е изисквала този отговор всеки път,когато са я произнасяли и не е важно кой.
-Това е вярно;но какво искате да кажете с това?
-Жените не се бият;но такова,каквото обществото е създало,няма обаче,никое същество от който и пол да е,което да не е длъжно,в известни моменти през живота си,направлявано като часовник,здраво като желязото,да вижда всичко,обърнато на въпрос.Размислете;кой сте видели да избегне този закон?Няколко личности,може би,но виждате какво се случва;ако е мъж,чака го безчестието;ако е жена,какво?Чака я забравата.Всяко същество,което живее истински живот,трябва да докаже,че живее.Има наистина,за една жена,както за един мъж,такъв случай,когато е нападната.Ако тя е честна,става,показва,че присъства и пак сяда.Ударът от меч не доказва нищо за нея.Тя не само трябва да се защитава,но трябва и сама да наточи своите оръжия.Подозират я;кой?Някой равнодушен?Тя може и трябва да го презира.Но той е нейният любовник,обича ли тя този любовник?Ако го обича,в това е животът й,тя не може да го презира.
-Едничкият неин отговор е мълчанието.
-Вие се мамите;любовникът,който я подозира,зная,оскърбява чрез това целия й живот;и за нея отговарят,нали?Нейните сълзи,миналото й поведение,нейната преданост и нейното търпение.Какво ще стане,ако тя мълчи?Любовникът й ще я изгуби заради нейна грешка и времето ще го оправдае.Не мислите ли така?
-Може би;мълчанието преди всичко.
-Може би,казвате вие?Сигурно аз ще ви изгубя,ако не ми отговаряте;моето решение е взето:тръгвам сам.
-Е тогава,Октав...
-Е,тогава,-извиках аз-времето ще ви оправдае?Свършете;на това поне кажете-да или не.
-Да,надявам се.
-Надявате се?Ето какво бих желал да ви помоля искрено.Този е последен път,когато без съмнение,имате случай да бъдете пред мене.Казвате ми,че ме обичате и аз го вярвам.Ала аз ви подозирам;вашето намерение е да замина и времето да ви оправдае?
-Но,в какво ме подозирате?
-Не искам да ви кажа,защото виждам,че това е безполезно.Но,щом като е така,мизерия за мизерия,заповядайте:аз обичам друга.Вие ме мамите;вие обичате друг;ето вашата тайна и моята.
-Кого,наистина?-попита тя.
-Шмит.
Тя сложи ръката си върху устните ми и се обърна.Не можах да кажа повече;останахме и двамата замислени с очи,отправени към земята.
-Послушайте ме-каза тя с усилие-Аз много страдах и взимам небето като свидетел,че ще дам живота си за вас.Докато ми остане в света най-слабата искра от надежда,ще бъда готова да страдам още;но,макар и да събудя отново вашия гняв като ви кажа,че съм жена,аз съм обаче такава,мой приятелю.Не трябва да се отива много напред,нито по-далече,отколкото позволява човешката сила.Аз няма да отговоря никога на това.Всичкото,което мога в този момент,то е да падна на колене за последен път и да ви помоля пак да заминем.
Като каза тези думи,тя се наведе.Аз станах.
-Много глупав,-казах с горчивина-много глупав е,който веднъж през живота си пожелае да добие истината от жена!Той ще добие само презрението и си го заслужава!Истината!Онзи я знае,който развратничи с камериерките или се търкаля по техните възглавници в часа,когато те говорят на сън.Онзи я знае,който става сам жена и е посветен в низостите но всичко,що се движи в сянката!Но мъжът,който пита искрено,този,който отваря прилично ръка,за да добие тази страшна милостиня,не е той,който ще я добие някога!С него се държат предпазливо;за всеки отговор си свиват раменете и,ако търпението му се изгуби,превръщат се в името на своята добродетел на оскърбени весталки и остават да падне от устните им великото женско предсказание,че подозрението разрушава любовта и,че не може да се извинят за това,за което не могат да отговорят.Ах!Справедливи Боже,каква умора!Кога най-после ще се свърши всичко това?
-Когато искате-каза тя със студен тон-аз съм също така уморена от това,както вас.
-Ей сега;напускам ви завинаги и нека времето ви оправдае!Времето!Времето!О,студена любовнице!Спомняйте си за това,сбогом.Времето!А хубостта ти,а любовта ти,а щастието ти,къде са отишли?Без съжаление ли ме изгубваш ти така?Ах!Без съмнение,когато ревнивият любовник узнае,че е бил несправедлив в деня,когато види доказателствата,ще разбере,какво сърце е наранил,не е ли вярно?Той ще оплаче срама си и няма да има за него вече нито радост,нито сън;ще живее само,за да си спомня,че някога е живял щастливо.Но,в тоя ден неговата горда метреса ще побледнява от желание може би,да се види отмъстена;тя ще си каже:ако аз бях сторила това по-рано!Но,повярвайте ми,ако тя го е обичала,гордостта не ще я утеши.
Исках да говоря със спокойствие,но не бях вече господар на себе си;на свой ред вървях с възбуденост.Има,известни погледи,които са същински удари от меч;те се кръстосват като желязото;такива именно разменяхме Бригита и аз в този момент.Гледах я както затворникът гледа вратата на тъмницата.За да разбия печата,който беше на устните й и да я накарам да говори,бих изложил моя живот и нейния.
-Къде отивате?-попита тя-Какво искате да ви кажа?
-Това,което е в сърцето ви.Не сте ли достатъчно жестока да ме карате да го повтарям тука?
-А вие,а вие,-извика тя-не сте ли сто пъти по-жесток?Ах!Глупав,кажете,кой желае да знае истината!Луда,мога ли да кажа на свой ред,кой може да се надява,че ще я повярват!Искате да знаете тайната ми,а моята тайна е,че ви обичам.Колко съм безумна!Вие търсите друга тайна.Тази бледност,която ми идва от вас,обвинявате я,питате защо е.Безумна!Исках да страдам в мълчание,да ви пожертвам своята преданост;да скрия сълзите си от вас;вие ги подслушвате като свидетели на някое престъпление.Безумна!Желаех да премина моретата,да се заточа от Франция с вас,да отида да умра,далече от всичко,което ме е обичало,върху това сърце,което се е съмнявало в мене.Безумна!Мислех,че истината има един поглед,един език,който се отгатва,който се уважава.Ах,когато помисля за това,сълзите ми ме задавят.Защо,ако трябваше да бъде така,ме въвлече в постъпка,която ще развали завинаги моето спокойствие?Главата ми се върти,не зная къде съм!-Тя се наведе плачеща над мене-Безумна!Безумна!-повтаряше със сърцераздирателен глас-Но какво е това,-продължаваше тя-докога ще упорствате?Какво мога да направя срещу тези подозрения,непрестанно възобновявани,непрестанно изменяни?Трябва,казвате,да се оправдая!За какво?За заминаване,за любов,за смърт,за отчаяние?И,ако проявявам пресилена веселост,даже тази веселост ви обижда.Пожертвах ви всичко,за да заминем,но вие не направихте нито лия,без да погледнете назад.Навред винаги,каквото и да правя,обидата!Ядът!Ах!Скъпо дете,ако знаете какъв смъртен студ е,какво страдание е да виждам така,най-простата дума на сърцето да се посреща със съмнение и сарказъм!Вие ще се лишите по този начин от единственото щастие,което има на света:да обичате беззаветно.Ще убиете в сърцето на тези,които ви обичат,всяко деликатно и възвишено чувство;ще достигнете дотам,че ще вярвате само в това,което е най-грубо;от любовта ще ви остане само това,което е видимо и може да се пипне с пръст.Млад сте,Октав,и на вас ви предстои още да минете дълъг живот;ще имате и други метреси.Да,както казвате,гордостта е дребно нещо и не е тя,която ще ме утеши;но нека да не дава Бог нито сълза да изплатите един ден за тези,които ме карате да проливам в този момент.-тя стана-Трябва ли наистина,да го кажа?Трябва ли да знаете,че от шест месеца не съм си легнала нито една вечер без да си повторя,че всичко е безполезно и,че не ще се излекувате никога;не съм станала нито една утрин без да си кажа,че трябва да се опита още;не сте казали нито дума,която да не ме накара да почувствам,че трябва да ви напусна и,че не сте ми направили нито една ласка,от която да не почувствам ,че е по-добре да се умре;ден след ден,минута след минута,винаги между страха и надеждата,хиляди пъти съм се опитвала да победя или любовта си,или мъката си;щом като откриех сърцето си на вас,хвърляхте насмешлив поглед до дъното на моята вътрешност и щом като го затворех,струваше ми се,че усещах там едно богатство,което само вие можехте да пръскате.Да ви разкажа ли тези слабости и всичките тези мистерии,които се струват детински на онези,които не ги уважават?Когато ме напускахте в гнева си,заключвах се,за да чета първите ви писма;има един валс,който никога не съм свирила напразно,когато изпитвах много живо нетърпението да виждам да идвате.Ах!Нещастна,колко тези незнайни сълзи,колко тези безумия,толкова сладки за слабите,ще ти струват скъпо!Плачи сега;това наказание даже,тази мъка не послужи за нищо.
Исках да я прекъсна.-Оставете ме,оставете ме-каза тя-трябва някой ден да ви говоря също пак.Да видим,защо се съмнявате в мене?От шест месеца насам,по мисъл,тялом и духом,само на вас принадлежа.В какво смеете да ме подозирате?Искате ли да заминем за Швейцария?Готова съм,виждате.Някой съперник ли мислите,че имате?Изпратете му писмо,което ще подпиша и което вие ще предадете на пощата.Какво правим ние,накъде отиваме?Да вземем известно решение.Не сме ли винаги заедно?Е,тогава защо ме напускаш?Аз не мога да бъда в едно и също време,и близо,и далече от тебе.Необходимо е,казваш ти,да може човек да се доверява на своята метреса,това е вярно.Или любовта е благо,или е зло;ако е благо,трябва да се вярва в него;ако е зло,трябва да се лекуваме от него.Всичко това,виждаш,е една игра,която играем;но нашето сърце и нашият живот служат за залог и това е страшното!Искаш ли да умрем?Това по-скоро може да стане.Каква съм аз,наистина,за да се съмняваш в мене?-тя се спря пред огледалото-Каква съм аз?-повтаряше тя-Каква съм аз?Помислихте ли това?Погледайте какво лице имам.Да се съмняват в тебе!-извика тя като се обръщаше към собственото си лице-Клета бледна главо,тебе те подозират!Бедни сухи бузи,бедни уморени очи,съмняват се във вас и във вашите сълзи!Е,тогава,престанете да страдате;нека тези целувки,които са ви изсушили,затворят клепачите ви!Слезни във влажната земя,бедно,треперещо тяло,теб не те подкрепят вече!Когато бъдеш там,може би ще повярват,ако съмнението вярва в смъртта.О,тъжен призрак!По кой бряг желаеш ти да скиташ и да стенеш?Какъв е този огън,който те разкъсва?Ти правиш проекти за пътуване,ти,който си с единия крак в гроба!Умри!Бог ти е свидетел,ти пожела да обичаш!Ах!Какви богатства,какви любовни сили събудиха в твоето сърце!Ах!Каква мечта те оставиха да откърмиш,а с каква отрова те умъртвяват!Какво зло си извършила,та хвърлиха в тебе тази огнена треска,която те изгаря?Какъв ужас го въодушеви,това безумно същество,което те тласна с крак в гроба,когато устните му ти говорят за любов?Кога ще станеш наистина,ако живееш още?Не е ли време?Не е ли достатъчно това?Какво доказателство за мъката си ще дадеш ти,за да ти повярват,когато тебе,самата тебе,бедно живо доказателство,беден свидетел,не ти вярват?На какво мъчение искаш да се подложиш,което да не си употребявала?С какво изтезание,с каква жертва ще усмириш жадната,ненаситната любов?Ще бъдеш само предмет на присмех;напразно ще търсиш някоя пуста улица,където тези,които минават не ще те сочат с пръст.Ще изгубиш всякакъв срам и чак до външността на тази крехка добродетел,която ти е била толкова скъпа;и човекът за когото се унижиш ще бъде първият,който ще те накаже за това.Той ще те укори,че не живееш за него само,че не пренебрегваш света заради него и докато твоите собствени приятели мърморят около тебе,той ще търси в погледите им дали няма да съзре много съжаление;той ще те обвини,че го мамиш,ако още една ръка стиска твоята и,ако в пустинята на твоя живот намериш случайно някого,който ти се харесва между другото.О,Господи!Спомняш ли си един летен ден,когато ти поставиха върху главата венец от бели рози?Това чело ли беше,което ги носеше?Ах!Ръката,която ги закачи на стените на молитвения дом,не беше паднала в праха като тази!О,моя долина!О,моя стара лельо,която спите сега в мир!О,мои липи,мое мъничко беличко яренце,мои славни чифлигари,които ме обичахте толкова много!Спомняте ли си,когато ме виждахте щастлива,горда,спокойна и почитана?Кой хвърли на пътя ми този чужденец,който иска да ме изтръгне от него?Кой му е дал правото да минава през пътечката на моето село?Ах!Нещастна!Защо се обърна ти първия ден,в който той те следваше там?Защо го прие ти като брат?Защо му отвори вратата си и му протегна ръка?Октав,Октав,защо ме залюби ти,ако всичко трябваше да се свърши така!
Тя щеше да падне в безсъзнание и аз я подкрепих до фотьойла,където падна с глава върху рамото ми.Страшното усилие,което употребяваше като ми говореше толкова горчиво,я беше съсипало.Вместо оскърбена метреса,аз намерих изведнъж в нея едно оплакващо се и страдащо дете.Очите й се затваряха;прегърнах я,тя остана неподвижна.
Когато дойде на себе си,оплакваше се от крайно изнемощяване и ме помоли с нежен глас да я оставя,да си легне в леглото.Едвам можеше да върви;занесох я чак до алкова и я поставих полекичка върху леглото й.Нямаше у нея никакъв признак на страдание;тя си почиваше от мъката си като от умора и изглеждаше,че не си спомня за нея.Нейната слаба и деликатна природа отстъпваше,без да се бори и както сама беше казала,аз бях далеч надминал нейната сила.Тя държеше ръката ми в своята,целунах я;устните ни,още любещи,се съединиха без да щем и след тая толкова жестока сцена,тя заспа върху сърцето ми като в първия ден.

Редактирано от Sperantza на 09.09.04 16:14.