Моето сърце ми викаше да замина,но при все това все отлагах;тайно и горчиво наслаждение ме приковаваше вечер на мястото ми.Когато Шмит щеше да замине,не бях никак спокоен,докато не чух гласа на звънеца.Каква беше тази работа,имаше у нас незнам какво,което обича нещастието?
Всеки ден една дума,една бърза светкавица,един поглед ме караха да потрепервам;всеки ден друга дума,друг поглед,под друго впечатление ме хвърляха в неизвестност.Поради каква необяснима тайна ги виждах и двамата печални?Поради каква друга тайна оставах неподвижен да ги гледам като статуя,когато в много подобни случаи съм се показвал насилник до ужас?Нямах сила да се помръдна,аз,който се почувствах влюбен с почти дива ревност,както това може да се види в Ориента.Минавах дните си в очакване,но не бих могъл да кажа какво очаквах.Сядах вечер на леглото си и си казвах:"Ще видим,ще помислим за това".Поставях главата си между ръцете,после си виках:"Това е невъзможно!" и почвах пак отново на следващия ден.
В присъствието на Шмит,Бригита ми засвидетелстваше повече приятелство,отколкото когато бяхме сами.Случи се една вечер,разменихме по няколко достатъчно груби думи;когато тя чу мая глас в чакалнята,дойде и седна на коленете ми.Колкото за него,той беше винаги спокоен и печален,сякаш правеше над себе си непрекъснато усилие.Най-малките му жестове бяха измерени;говореше малко и бавно;но грубите движения,които изпускаше,бяха само по-силни по контраст с привичната му въздържаност.
В положението,в което се намирах,можех ли да нарека любопитство нетърпението,което ме разкъсваше?Какво бих могъл да отговоря,ако някой би дошъл да ми каже:"Какво ви важи?Вие сте твърде любопитен."Но,може би това не беше друго нещо.
Спомням си,че един ден на мост Роял видях давещ се човек.Аз правех с приятели това,което в училището за плаване се нарича разходка на открита вода и бяхме последвани от лодка,в която имаше двама учители плувци.Това беше през най-горещо лято;нашата лодка срещна друга така,че станахме повече от тридесет под голямата арка на моста.Изведнъж,между нас един млад човек му се случи кръвоизлив.Чух вик и се обърнах.Видях две ръце,които се движеха на повърхнината на водата,после всичко изчезна.Хвърлихме се във водата тутакси;напразно беше и един час само по-късно успяха да извлекат трупа,застанал под един дървовляк.
Впечатлението,което изпитах,когато плавах в реката,не ще излезе никога от паметта ми.Гледах от всички страни водните пластове,мрачни и дълбоки,които ме окръжаваха с глух ропот.Колкото повече можех да задържам дишането си,толкова повече се задълбочавах напред;после се връщах на повърхността,разменях въпрос с някой друг плувец,също така неспокоен като мене;после пак се връщах към този лов на хора.Бях изпълнен от страх и надежда.Мисълта,че щях може би да се почувствам хванат от две конвулсивни ръце,ми причиняваше неизразима радост и ужас;и изтощен най-после от умора,качих се в лодката.
Когато развратът не накара човека да оглупее,една от неговите необходими последици е някакво странно любопитство.Аз казах по-горе това,което бях почевствал при моето първо посещение на Дежене.Ще обясня.
Истината,скелетът на външността иска всеки човек,който и да бъде,да доживее да напипа в известен ден и известен час своите кости в дъното на някоя лека рана.Това се нарича да познаеш света,но собственият опит е цената на това.
И така,случва се,пред това изпитание едни се оттеглят ужасени;други слаби и уплашени,остават треперещи като сенки.Няколко създания,най-добрите може би,умират тутакси.По-голямото число забравят и така всичко плава към смъртта.
Но,известни хора,сигурно нещастни,не се отдръпват,нито умират,нито забравят;когато им се случи да засегнат нещастието или другояче казано,истината,те се приближават към нея с твърда крачка,простиращи ръка и страшно нещо!Запалват се от любов към посинелия удавник,когото са почувствали в дъното на водите.Те го хващат,пипат и стискат;ето ги пияни от желание да познаят,те гледат вече нещата само за да виждат през тях;те се съмняват само и изкушават;те разкопават света като шпиони на Бога;мислите им се изострят като стрели,а в утробата им се ражда линкс.
Развратните,повече от всички други са изложени на този ужас и смисълът на това е съвсем прост;като сравняват обикновения живот с плоска и прозрачна повърхност,те в бързите течения на всеки момент стигат дъното.
На връщане от бал,например,те отиват в някое лошо място.След като са стискали през време на валса непорочната ръка на някоя девица и може би са я карали да трепери,те тръгват,тичат,хвърлят си горната дреха и сядат на масата,търкащи ръцете си.Последната фраза,която току-що са отправили на някоя хубава и честна жена е още на устните им;те я повтарят,избухващи в смях.Какво казвам аз?Не повдигат ли за няколко сребърни монети това облекло,което създава срам,роклята,този воал,пълен с мистерия,който сякаш сам респектира съществото,което украшава и го окръжава,без да го досегне?Каква идея,прочее,трябва да си създадат за света?Те се намират всеки миг като комедианти зад кулисите.Кой е привикнал повече от тях на това дирене същността на нещата и ако може така да се каже,на тези дълбоки и неблагочестиви съблазни?Вижте,как говорят те за всичко:винаги най-недодялани,най-груби,най-гнусни изрази;само те им се струват истински;всичко останало е само парадиране,условност и предразсъдъци.Да разкажат някой анекдот,да дадат сметка за онова,което са изпитали:винаги мръсната и физическа дума,винаги буквата,винаги смъртта!Не казват:тази жена ме е обичала,казват:аз имах тази жена;не казват:обичам,казват:иска ми се;не казват никога:помози Бог!,казват навсякъде:ако исках!Незнам какво мислят за самите себе си и какви монолози съчиняват.
Оттук,неизбежно или леност,или любопитство защото,докато се упражняват така,да виждат във всичко каквото има лошо,те не искат да чуят още по-малко другите да продължават да вярват в доброто.Трябва наистина да са небрежни дотам,че да си запушват ушите или този шум на останалия свят ще ги стресне ненадейно.Бащата оставя сина си да отива там,където отиват толкова други,където сам Катон отиваше;той казва,че младостта минава.Но на връщане,синът поглежда сестра си;и вижте това,което е произвел у него един час,прекаран в съприкосновение с грубата действителност!Трябва той да си казва:"Сестра ми няма нищо прилично на създанието,което напускам!",и от този ден ето го неспокоен.
Любопитството към злото е срамна болест,която се поражда от всяко нечисто съприкосновение.То е инстинктът-скитник на призраците,който вдига камъните на гробовете;то е необяснимо мъчение,с което Бог наказва тези,които са прегрешили;те са си мислили,че всичко е позволено и те ще се разочароват в това.Но те изследват,издирват и спорят;наклоняват глава на една страна като архитектът,който проверява ъгломера и работят така,че да постигнат това,което желаят.Опитат ли злото,усмихват се;съмнително ли е злото,кълнат го;доброто искат да видят после.Кой знае?-ето голямата формула,първата дума,която Сатан е изрекъл,когато е видял,че небето се затваря.Уви!Колко нещастни е направила само тази дума!Колко опустошения и смърт,колко страшни напразни посягания към лаврите,готови да се покажат!Колко сърца,колко семейства са се обърнали на развалини,откакто тази дума се е чула!Кой знае?Кой знае?Срамна дума!Вместо да я произнасят,би трябвало да правят като овните,които не знаят къде е скотобойната и които отиват там,дъвчещи трева.Това би било по-добре отколкото човек да бъде силен ум и да чете Ларошфуко.
Какъв по-хубав пример бих могъл да дам за това,което казвам в този миг?Моята метреса искаше да заминем и аз трябваше само да й кажа една дума.Виждах,че е тъжна,но защо останах?Дали нямаше да се случи това,ако бях тръгнал.То щеше да бъде само момент от боязливост.Щяхме да пътуваме само три дни и всичко щеше да бъде забравено.Самичка след мене,тя щеше да мисли само за мене;какво ми важеше да науча една тайна,която атакуваше само моето щастие?Тя се съгласяваше,всичко свършваше тук.Трябваше само една целувка по устните;вместо това,вижте какво правя аз.
Една вечер,когато Шмит беше вечерял с нас,бях се оттеглил рано и ги бях оставил заедно.Когато затворих вратата си,чух че Бригита поиска чай.На другия ден като влязох в стаята й,приближих се случайно до масата и отстрани до чайника видях само една чаша.Никой не беше влязъл преди мене и следователно слугата не беше донесъл нищо друго,освен това,с което си бяха послужили вечерта.Дирих около мене върху мебелите дали не ще видя втора чаша и се уверих,че нямаше.
-Шмит стоя ли до късно?-попитах Бригита.
-Стоя до среднощ.
-Сама ли си легнахте или извикахте някого да ви сложи в леглото?
-Сама си легнах;всички спяха вкъщи.
Аз все разпитвах и ръцете ми трепереха.В коя смешна комедия има ревнивец толкова глупав,че да отиде да изпитва какво се е случило с една чаша?Ами,ако Шмит и госпожа Пиерсон са пили заедно от същата чаша?Ето благородната мисъл,която ми идваше на ум тука!
Аз държах чашата и ходех назад и напред из стаята.Не можех да се сдържа да не се засмея и я захвърлих на пода.Тя се счупи на хиляди парчета,които стъпках с токовете на обувките си.
Бригита ме гледаше какво правя,без да ми каже нито дума.През следващите два дни тя се държеше с мене студено,което изглеждаше да съдържа и презрение,и я видях да интимничи с Шмит на по-свободен и по-благосклонен тон,отколкото обикновено.Тя го наричаше Анри,с неговото кръстно име,а той се усмихваше фамилиарно.
-Иска ми се да поизляза-каза тя след обяда-ще дойдете ли на Операта,Октав?В настроение съм да отида пеш.
-Не,ще остана;идете без мене.
Тя хвана ръката на Шмит и излезе.Аз останах сам цялата вечер;имах хартия пред себе си и исках да пиша,за да съсредоточа мислите си,но не можах да постигна това.
Както любовникът,останал сам,измъква от пазвата си някое писмо от своята метреса и потъва в сладко мечтание,така и аз потъвах от удоволствие в чувството на дълбока самотност и се затварях в себе си за да се отдам на съмнения.Пред мене сякаш бяха двете празни места за сядане,които Шмит и Бригита току-що заемаха;поглеждах ги с жадно око,като,че те можеха да ми кажат нещо.Прекарах хиляди пъти през ума си това,което бях видял и чул;от време на време отивах до вратата и хвърлях погледи на нашите сандъци,които бяха наредени срещу стената и които чакаха от месец насам;отварях ги тихичко,гледах дрехите,книгите,сложени в ред от тези мънички грижливи и деликатни ръчички;чувах да минават колите;техният шум караше сърцето ми да бие.Разгъвах върху масата картата на Европа,немия свидетел на толкова сладки проекти;и тук,в присъствието на всичките ми надежди,в тази стая,където ги бях усетил и видях толкова близко до реализирането им,отдавах се с открито сърце на най-страшни предчувствия.
Как беше възможно това?Не чувствах нито гняв,нито ревност,но при все това една безкрайна болка.Не подозирах,но все пак се съмнявах.Човешкият дух е толкова чудноват,той си въобразява от това,което вижда и въпреки това,което вижда,стотина различни страдания.В действителност,човешкият мозък прилича на онези тъмници на Инквизицията,на които стените са покрити с толкова много инструменти за измъчване,че не им се знае нито целта,нито формата,и за които се питат като ги виждат,дали това са клещи или играчки.Кажете ми,питам ви,каква разлика има от това да каже някой на метресата си:всички жени лъжат;или да й каже:вие ме лъжете.
Това,което ставаше в главата ми,беше може би,толкова неуловимо,колкото най-тънкият софизъм;това беше един вид диалог между умът и съвестта.Дали ще изгубя Бригита?-питаше умът.-Тя тръгва с тебе,казваше съвестта.Дали ме мами?-Как ще те мами тя,която беше направила завещанието си,където казваше,че ще се моли за тебе!-Дали Шмит я люби?-Луд,какво ти важи тебе,щом като знаеш,че тя тебе люби?-Дали ме люби,защо е тъжна?-Това е нейна тайна,уважавай я.-Ако я отведа,ще бъде ли щастлива?-Обичай я,тя ще бъде щастлива.-Защо,когато този човек я гледа,тя сякаш се бои да срещне очите му?-Защото е жена,а той е млад.-Защо,когато тя го гледа,този човек побледнява изведнъж?-Защото той е мъж,а тя е хубава.-Защо,когато го бях видял,той се хвърли плачещ в обятията ми?Защо един ден той се удряше по челото?-Не питай за това,което не трябва да знаеш.-Защо трябва да не зная тези неща?-Защото ти си мизерен и слаб,а всяка тайна е за Бога.-Но защо страдам аз?Защо не мога да мисля за това,без душата ми да се ужасява?-Мисли за баща си и да правиш добро.-Но защо не мога това?Защо злото ме тегли към себе си?-Падни на колене,изповядай се;ако мислиш за злото,правил си го.-Ако съм правил,това моя грешка ли е?Защо доброто ми измени?-Затова,защото си в мрачините,това основание ли е да се отрича светлината?Ако има изменници,защо да си единият от тях?-Защото ме беше страх да бъда глупак.-Защо минаваш нощите си в бдение?Новородените спят тоя час.Защо си сам сега?-Защото мисля,съмнявам се и се боя.-Кога прочее ще направиш молитвата си?-Когато помисля.Защо са ме лъгали?-Защо лъжеш ти,подлецо!Даже и в този момент.Защо не умреш,ако не можеш да страдаш?
Така говореха и тътнеха в мене два страшни и противоположни гласа,а друг трети крещеше пак:Уви!Уви!Моя невинност!Уви!Уви!Някогашни дни!