Наистина Меркансон беше,който разправил в селото и по околните кули моя разговор с него върху Далан и подозренията,които без да ща му бях оставил да види ясно.Знае се как бързо се разпространяват из провинцията злословните клюки,хвърчащи от уста на уста и как се преувеличават;това именно и се случи.
Бригита и аз се намерихме един срещу друг в ново положение.Каквато слабост и да имаше в нейното желание да замине,тя не го стори.По моя молба тя остана;тук имаше едно задължение.Ангажирах се да не нарушавам нейното спокойствие нито чрез ревността си,нито чрез лекотата си;всяка груба дума или насмешка,която изказвах беше грешка,всеки тъжен поглед,който тя ми отправяше,беше чувствителен и заслужен укор.
Нейната добра и скромна природа й помогна да намери отначало в тази самота едно очарование повече;тя можеше да ме вижда всеки час и без да бъде длъжна да взима предпазни мерки.Може би се съгласи на тази леснота за да ми докаже,че предпочита любовта си пред репутацията си;сякаш тя се разкая за дето се показа толкова чувствителна към думите на злословниците.Каквото и да е,вместо да бдим върху нас и да се защитаваме от чуждото любопитство,започнахме напротив,един живот по-свободен и по-безгрижен,отколкото някога.
Отивах у нея по време на закуска;като нямах какво да правя през деня,излизах само с нея.Тя ме задържаше за обяд,а скоро след това настъпваше и вечерта;скоро,когато настъпваше часът да се завърна,измисляхме хиляди поводи,взимахме хиляди въображаеми предпазни мерки,които всъщност не бяха нищо подобно.Най-после аз заживях така да се каже у тях, и си давахме вид да мислим,че никой не забелязва това.
Държах си думата известно време и нито един облак не помрачи нашата интимност.То бяха щастливи дни;но не за тях трябва да говоря.
Казваха навред в околността,че Бригита живее публично с един свободомислещ,пристигнал от Париж;че нейният любовник се държал зле с нея,че времето им се минавало в това да се напускат и да се сдобряват,но че всичко това щяло да свърши зле.Колкото повече хвалеха Бригита за нейното минало поведение,толкова сега я укоряваха.Нямаше нищо особено в това същото поведение,някога достойно за всички похвали,ако не отиваха да дирят в него само лошо тълкуване.Нейните ходения по планините,целта на които беше милосърдието и които не позволяваха никакво подозрение,станаха изведнъж предмет на просташки шеги и насмешки.Говореха за нея като за жена,която е изгубила всякакво човешко уважение и която трябваше да се стреми да се избави от неизбежни и ужасни нещастия.
Бях казал на Бригита,че моето мнение е да остави да си вдигат шум и не исках да показвам,че ме е грижа от тези приказки;но истината е,че те ставаха непоносими.Излизах понякога набързо и правех посещения в околността да мога да чуя една положителна,която бих могъл да сметна като обида,за да поискам обяснения.Слушах с внимание всичко,което се говореше с нисък глас в един салон,където се намирах;но не можах да доловя нищо;за да ме наругаят на воля,чакаха да си отида.Връщах се тогава вкъщи и казвах на Бригита,че всичките тези приказки са само празни глупости с които да се занимава човек би трябвало да бъде луд;нека говорят за нас,колкото искат,не искам нищо да зная.
Не бях ли никак виновен,иначе казано?Ако Бригита беше неблагоразумна,не предстои ли на мене да размисля и да предотвратя опасността?Съвсем напротив,аз взех,така да се каже,страната на онези,които бяха против нея.
Бях започнал да се показвам безгрижен;но скоро се показах лош.
-Наистина,-казвах на Бригита-говорят лошо за вашите нощни екскурзии.Сигурна ли сте,че те имат грешка?Не се ли е случило нищо в алеите и в пещерите на този романтичен лес?Никога ли,за да се върнете по тъмно,не сте взимали ръката на някой непознат,както сте приемали моята?Само милосърдието ли ви служеше за божество в този хубав храм от зеленина,който пребродвахте толкова сърдечно?
Първият поглед на Бригита,когато започнах с този тон,няма да излезе никога от паметта ми;сам потреперих от него."Ха!,помислих си,тя ще направи като първата ми метреса,ако уловя нещо против нея;тя ще ме посочи с пръст като последен глупак,а аз ще платя за всичко в очите на публиката."
Между човекът,който се съмнява,до този,който отрича,няма почти разлика.Всеки философ е братовчед на атеиста.След като казах на Бригита,че се съмнявам върху миналото й поведение,усъмних се наистина;но,откакто се усъмних,аз не повярвах в това.
Току-що си въобразих,че Бригита ме мами,тя,която не напусках нито един час на ден;понякога отсъствах нарочно доста дълго време и си казвах сам,че това е за да я изпитам;но всъщност това не беше за друго,освен да намеря за какво,без мое знание,да се съмнявам и да я осмивам.Тогава бях доволен,когато я карах да забележи,че далеч да бъда още ревнив,не се грижех вече за тези безумни страхове,които пронизваха някога ума ми;по-добре казано,аз не я уважавах достатъчно,за да бъда ревнив.
Отначало пазех за самия себе си забележките,които правех;но скоро намерих удоволствие да ги направя пред Бригита.Излезехме ли на разходка:тази рокля е хубава,й казвах,еди-кое-си момиче от моите приятелки има,мисля,също такава.Бяхме ли на масата:Хайде,моя драга,старата ми метреса пееше на десерта;хубаво е да й подражавате.Седнеше ли на пианото:Ах!Моля ви се,изсвирете ми валса,който беше на мода миналата зима;той ми напомня хубавото време.
Читателю,това продължи шест месеца;в продължение на шест цели месеца,Бригита,клеветена,изложена на оскърбленията на хората,изпита от моя страна всички неприятности и всички обиди,които един гневлив и жесток безпътник може да изсипе върху момичето на което плаща.
След излизане от тези ужасни сцени,когато моят дух се изтощаваше от мъчения и разкъсваше моето собствено сърце,като обвинявах едно след друго и като осмивах,но винаги жадуващ да страдам и да се възвръщам към миналото;след излизане оттам,една страшна любов,едно самозабравяне,дошло до крайност,ме караше да се отнасям към моята метреса като към идол,като към божество.Четвърт час след като съм я оскърбил,аз бях на нейните колене;като престанех да я обвинявам,исках извинение.Нечуван припадък,треска от щастие ме обхващаше тогава;показвах се пиян от радост,изгубвах почти разума си от силата на моето унасяне;не знаех какво да кажа,какво да правя,какво да измисля,за да поправя злото,което бях извършил.Взимах Бригита в обятията си и я карах да ми повтаря сто пъти,че тя ме обича и че ме извинява.Говорех,че ще изкупя грешките си и,че ще изгоря мозъка си,ако почна отново да се държа зле с нея.Тези приливи на сърцето траеха по цели нощи,през които не преставах да говоря,да плача,да се търкалям в краката на Бригита,да се въодушевявам от безгранична любов,опиянен и замаян.После утрото идваше,денят се показваше;аз падах без сили,заспивах и се събуждах с усмивка на устни,като се присмивах на всичко и не вярвах в нищо.
През тези нощи на ужасно сладострастие,Бригита сякаш не си спомняше,че е имало у мене друг човек освен този,който беше пред очите й.Когато й исках извинение,тя си свиваше раменете като да казваше:"Не знаеш ли,че те извинявам?"Тя се чувстваше победена от моята треска.Колко пъти я виждах побледняла от удоволствие да ми казва,че ме иска така,че тези бури са найният живот;че страданията,които изпитваше,така изплащани й са скъпи,че не би се оплаквала никога,стига да останеше в моето сърце една искра от нашата любов,че би умряла за нея,но се надявала,че и аз сам бих умрял;най-после,че всичко,което идва от мене й е хубаво,приятно,оскърбленията,както и сълзите,и че тези наслаждения са нейният гроб.
Но дните течаха и моята болка не преставаше,моите избухвания от лошота и ирония взимаха мрачен и неукротим характер.Сред безумствата си имах и истински случаи от треска,които ме застигаха като гръмотевични удари;събуждах се треперещ с всички мои мускули и залят от студена пот.Удивително движение,нечувана впечатлителност ме караше да треперя до такава степен,че ужасявах тези,които ме видеха;Бригита,от своя страна,макар,че не се оплакваше,носеше на лицето си белезите на дълбоко охладняване.Когато започнех да я нагрубявам,тя излизаше без да каже дума и се заключваше.Да се благодари на Бога,никога не съм вдигнал ръка върху нея;в най-големите ми избухвания,бих бил по-скоро умрял,отколкото да я докосна.
една вечер дъждът шибаше прозорците;бяхме сами.
-Чувствам се във весело настроение-казах на Бригита-но това време ме прави мрачен,без да искам.Не трябва да се оставяме така и,ако сте на моето мнение,можем да се поразвлечем напук на бурята.
Станах и запалих всичките свещи,които се намираха на светилниците.Стаята,доста малка,беше изведнъж осветена.В същото време силен огън(беше зима)разпръскваше задушна топлина.
-Хайде,-казах-какво ще правим,докато чакаме да стане време за вечеря?
Спомних си,че тогава в Париж беше времето на карнавалите.Стори ми се да виждам,че минават пред мене колите с маски,които се кръстосваха по булевардите.Чувах веселата тълпа как се връщаше от театрите с оглушителен шум;виждах сладострастните танци,пъстрите костюми,виното и безумието;цялата моя младост накара сърцето ми да тупти.
-Да се дегизираме-казах на Бригита-Само заради нас;какво има?ако нямаме костюми,имаме от какво да си направим.
Взехме от един долап рокли,шалове,пелерини,шарфове,изкуствени цветя.Бригита,както винаги показваше една сдържана веселост.Преоблякохме се и двамата;тя пожела да ми направи косите сама;червисахме се и се напудрихме;всичко,което ни трябваше за тази цел,намерихме в едно старо сандъченце,останало мисля от лелята.Най-после,след един час не се познавахме вече един друг.Вечерта се измина в пеене и в измисляне на хиляди глупости;към един часа сутринта дойде време за вечеряне.
Бяхме ровили във всички чекмеджета;имаше едно близо до мене,което беше останало полуотворено.Като сядах на масата забелязах,че се лъсна книгата за която бях говорил вече,където Бригита пишеше често.
-Не е ли това сборника на вашите мисли?-попитах аз като протегнах ръка и я взех.-Ако това не е нескромност,оставете ме да я прегледам.
Отворих книгата,макар Бригита да стори жест да ми попречи;на първата страница аз попаднах на тези думи:Това е моето завещание!
Всичко беше написано от спокойна ръка;там намерих отначало верен разказ,без горчивина и без яд,на всичко,което Бригита беше изпитала от мене,откогато беше моя метреса.Тя изказваше твърдото си решение да пренесе всичко,ако я обичах и да умре,ако бих я напуснал.Нейните изповеди бяха направени там.Това,което беше изгубила,това върху което се надявала,страшното уединение в което се намирала до моите обятия,преградата,винаги възрастваща,която се издигаше между нас,жестокостите с които отплащах на нейната любов и преданост;тя се е старала,напротив,да ме оправдава.Най-после идваме до подробностите на своите лични работи и уреждаше това,което се отнася до нейните наследници.Чрез отровата,казваше тя,ще свърши с живота.Тя би умряла по свое собствено желание и защитаваше настойчиво,че нейната памет няма да й послужи никога с повод за каквато и да е постъпка против мене."Молете се за него!";такава беше нейната последна дума.
Намерих в чекмеджето под същия лъч една малка кутийка,която бях виждал вече,пълна със ситен белезникав прах,приличащ на сол.
-Какво е това?-попитах Бригита като поднесох кутийката към устните си.Тя нададе страшен вик и се хвърли върху мене.
-Бригита,-й рекох-кажете ми сбогом.Взимам тази кутийка;вие ще ме забравите и ще живеете,ако искате да избегнете едно убийство.Ще замина тази нощ и не ви искам извинение;бихте ли го дали,ако Бог би пожелал това.Дайте ми една последна целувка.
Наведох се над нея и я целунах по челото.
-Не още!-извика тя с мъка.Но,тласнах я върху софата и изхвръкнах вън от стаята.
Три часа по-късно бях готов да замина и пощенските коне бяха пристигнали.Дъждът валеше непрестанно и аз се качих пипнешком в колата.В същия миг пощальонът тръгна;усетих две ръце,които ми притиснаха тялото и едно хълцане,което се залепи върху устата ми.
Това беше Бригита.Направих всичко възможно да я накарам да се съгласи да остане;извиках да спрат;казах й всичко,което можах да измисля,за да я убедя да слезе;отидох даже дотам,че й обещах да дойда пак един ден при нея,когато времето и пътуванията изличат спомена за злото,което й бях сторил.Силех се да й доказвам,че това,което е било вчера ще бъде и утре;повтарях й,че ще я направя само нещастна,че да се свърже с мене,то значи да направи от мене един убиец.Употребих молба,клетви,даже заплашване;тя ми отговори само едно:
-Ти тръгваш,заведи и мене;да напуснем тази страна,да забравим миналото.Не можем да живеем вече тука,да отидем другаде,където ти искаш;да умрем в някое кътче на земята.Трябва да бъдем щастливи,аз чрез тебе,ти чрез мене.
Целунах я в такава самозабрава,че помислих,че сърцето ми се пръсна.
-Карай тогава!-извиках на пощальона.Хвърлихме се един друг в обятията си,а конете тръгнаха в галоп.