Сега ми остава да разкажа това,което се случи с моята любов и промяната,която стана у мене.Какво оправдание мога да дам за това?Какво,освен да разкажа и да кажа:това е всичката истина.
Имаше два дни,ни повече,ни по-малко,откакто бях любовник на госпожа Пиерсон.Излизах от банята в единадесет часа вечерта и през една великолепна нощ преминавах полето,за да отида при нея.Чувствах такова благоразположение в тялото си и толкова задоволство в душата си,че подскачах от радост като вървях и проситрах ръце към небето.Намерих я горе,на нейните стълби,облакътена на верандата,със свещ на земята до нея.Тя ме чакаше и щом ме съзря,завтече се да ме посрещне.Ние влязохме скоро в стаята й и дръпнахме ключалките.
Тя ми показа как беше променила прическата си,която не ми се нравеше и как преминала деня,за да си направи косите,както аз исках;как снела от алкова големия черен портрет,който ми се струваше зловещ;как подновила цветята си,от които имаше навсякъде;тя ми разказа за всичко,което направила,откакто сме се запознали и,че ме видяла как страдам,как и тя самата страдала също;как искала хиляди пъти да напусне страната и да избегне своята любов;как измислила толкова много предпазни неща против мене;как взимала съвети от леля си,от Меркансон и от попа;как се била клела самата да умре по-скоро,отколкото да отстъпи и как всичко това се изпарило пред едничката дума,която съм й казал,пред този поглед,при тези обстоятелства;и при всяко признание,което тя ми откриваше-по една целувка.Това,което намирах по мой вкус в нейната стая,това,което привличаше вниманието ми между дреболиите,с които масите й бяха покрити,тя искаше да ми го даде,да го взема същата вечер и да го сложа на моята камина;от това време нататък,сутрин,вечер,всеки час,тя правеше аз да нагласявам всичко за мое удоволствие,а тя да не се грижи за нищо;злословията на света да не я досягат;ако даваше вид,че мисли за това,то беше да не ме отдалечи;но тя искаше да бъде щастлива и да си затваря и двете уши;тя скоро щеше да встъпи в тридесет години и нямаше много време да бъде обичана от мене.
-Е,ще ме обичате ли дълго време?Има ли поне малко истина във вашите думи,с които ме проглушихте толкова много?
И след това скъпи укори,че съм дошъл късно и,че съм бил приятен;че твърде много съм се напарфюмирал в банята или недостатъчно,или не по свой навик;че тя останала по пантофи,за да видя голия й крак и,че той бил бял като ръката й;но,че освен това,тя не била никак красива;че иска да бъде сто пъти повече,отколкото е;че била красива на петнадесетата си година.Тя ходеше напред и назад,луда от любов,цяла зачервена от радост;и не знаеше какво да измисли,какво да прави,какво да каже,за да се отдаде,да си отдаде тялото и душата и всичко,което имаше.
Бях легнал на софата;при всяка дума,която казваше,усещах да пада,да се откъсва от мене един лош час от моя минал живот.Гледах,звездата на любовта изгряваше над мене и ми се струваше,че бях като някое дърво,пълно с мъзга,което поклаща на вятъра сухите си листа,за да се облече в прясна зеленина.
Тя седна на пианото и ми каза,че иска да ми изсвири една ария от Страдел.Аз обичам от дъното на душата си свещената музика,и това парче,което тя вече ми беше пяла,ми се показа твърде хубаво.
-Е,-каза тя,когато беше свършила-вие сте измамен;арията е от мене,уверявам ви.
-Тя е от вас?
-Да,но казах ви,че е от Страдел за да видя какво ще кажете за нея.Аз не свиря никога моята музика,когато ми се случи да съставя;но исках да направя опит и виждате,че той беше успешен,понеже вие бяхте излъган.
Чудовищна машина е човекът!Какво по-невинно имаше от това!Едно дете малко по-предпазливо е измислило тази хитрост,за да изненада своя наставник.Тя се смееше от сърце за това,като ми го казваше;но усетих един облак,който плаваше над мене;лицето ми се промени:
-Какво ви е?-каза тя-Какво ви обхваща?
-Нищо;изсвирете ми тази ария още веднъж.
Докато тя свиреше,аз се разхождах надлъж и нашир;слагах си ръката върху челото като да премахна някаква неясна мисъл,тропах с крак,свивах си раменете пред моето собствено безумие;най-после седнах на земята,върху една възглавница,която беше паднала;тя дойде при мене.Колкото повече исках да се боря с духа на тъмнините,който ме обхващаше този момент,толкова повече гъстата нощ се удвояваше в моята глава.
-Наистина,-й казах аз-вие лъжете тъй хубаво?Какво!Тази ария е от вас?Вие,значи,знаете да лъжете тъй лесно?-Тя ме гледаше с учуден вид.
-Но,какво означава това?-каза тя.Неизразимо безпокойство се изрисува върху очите й.Разбира се,тя не можеше да ме мисли толкова луд,за да й правя наистина укор за такава проста шега;тя виждаше тук сериозна само тъгата,която ме завладяваше;но,колкото причината за това беше по-суетна,толкова повече имаше защо да изненадва.Тя искаше да повярва за момент,че и аз на свой ред се шегувам;но,когато ме видя да ставам все по-блед и почти готов да изгубя съзнание,спря се с отворени устни,с наведено тяло като статуя.
-Боже небесни,-извика тя-възможно ли е това?
Ти се усмихваш,може би,читателю,като четеш тази страница;аз,който съм я писал,треперя още.Нещастията имат своите признаци,както болестите и няма нищо по-съмнително в морето от някоя малка черна точка на хоризонта.
Но,когато денят се показа,моята драга Бригита дръпна сред стаята една малка кръгла маса от бяло дърво;тя постави на нея нещо за вечеря или по-добре да се каже,нещо за закуска,защото птичките пееха вечех и пчелите бръмчаха в цветната градина.Тя беше приготвила всичко сама и аз не пих нито капка,докато тя не поднесе чашата до устните си.Синкавата светлина на деня,която пронизваше пердетата от пъстро платно,осветяваше нейното очарователно лице и големите й,малко уморени очи;тя чувстваше силно желание да спи и остави главата си,прегърнала ме цяла,да падне върху раменете ми,с хиляди морни думи.
Аз не можех да се боря против едно толкова очарователно отдаване и моето сърце се преизпълни с радост;видях се тутакси освободен от лошия сън,който ме се бе случил,и аз поисках извинение за този момент на лудост,за който не можех да си дам сметка.
-Приятелко,-й казах от дъното на сърцето си-много съм нещастен,задето ти отправих несправедлив укор за една невинна шега;но,ако ти ме обичаш,не ме лъжи никога,било и за най-дребните неща:лъжата ми се вижда страшна и не мога да я понасям.
Тя си легна:беше три часа сутринта,но й казах,че искам да остана,докато заспи.Видях я да затваря хубавите си очи,чух в нейния първи сън да шепне цяла усмихната,докато наведен на възглавничката аз й дадох моята прощална целувка.Най-сетне излязох със спокойно сърце като си обещах да се наслаждавам от щастието си,без обаче да може нещо да го помрачи.
Но на другия ден Бригита ми каза някак случайно:
-Аз имам една дебела книга,където записвам моите мисли,всичко,което минава през ума ми и искам да ви я дам да прочетете това,което съм писала за вас в първите дни,когато ви видях.
Ние четяхме заедно това,което ми обръщаше внимание и прибавяхме там стотици небивалици;след това започнах да прелиствам книгата твърде равнодушно.Една фраза,написана с едър почерк,се мярна пред очите ми сред страниците,които прехвърлях бързо;мълком прочетох няколко думи,които бяха твърде незначителни и щях да продължа,когато Бригита ми рече:
-Не четете това.
Хвърлих книгата върху една мебел.
-Наистина,-казах й-аз не зная какво правя.
-Пак ли го взехте на сериозно?-ми отговори тя като се засмя и видя,без съмнение,моята лоша поправка;-вземете пак книгата;искам да четете.
-Да не говорим повече за това.Какво толкова любопитно бих намерил в нея?Вашите тайни са за вас,моя драга.
Книгата стоеше върху мебелта,добре бях направил,че не я губех от очи.Чух тутакси нещо като глас,който ми шепнеше нещо на ухото и помислих,че виждам пред мене да прави гримаси,със своята ледена усмивка,сухата фигура на Дежене."Но,какво прави тука Дежене?",се питах сам като да съм го видял наяве.Той ми се видя такъв,какъвто беше една вечер,с чело наведено под моята лампа,когато ми декламираше със своя остър глас свободомисления си катехизис.
Аз гледах непрестанно книгата и чувствах неопределено в паметта си не зная какви забравени думи,слушани някога,но които притискаха сърцето ми.Призракът на съмнението,загнезден в главата ми,пръсна във вените ми капка отрова;нейните пари се изкачиха в главата ми и аз почти се полюлявах в началото на едно злотворно опиянение.Каква тайна криеше от мене Бригита?Знаех добре,че мога само да се наведа и-ще отворя книгата;но,на кое място?как да намеря листа,на който случая ме накара да попадна?
Моята гордост впрочем,не позволяваше да взема книгата;но беше ли наистина това моята гордост?"О,Господи!-си казах с ужасна тъга-Нима миналото е някакво видение?Нима то излиза от гроба си?Ах!Нещастник,нима аз не ще мога да любя?"
Всичките ми мисли,пълни с презрение към жените,всичките тези фрази с насмешно тщеславие,които съм повтарял като урок и като някоя роля през времето на моите безумствия,ми пронизаха ума изведнъж;но,чудно нещо!Докато някога не им вярвах,като се хвалех с тях,сега ми се струваше,че те са много верни или поне,че са били такива.
Аз познавах госпожа Пиерсон от четири месеца,но не знаех нищо за нейния минал живот и никога не бях я питал за него.Бях се отдал на любовта си към нея с безгранично доверие и увлечение.Бях намерил един вид наслаждение в това да не питам никого за нея,нито да задавам въпроси на самата нея;подозренията и ревността са толкова малко по характера ми,че бих бил много зачуден да научех,че Бригита е намерила в мене подобни.Никога,в моята първа любов,нито в обикновените сделки на живота,не съм бил недоверчив,но напротив по-скоро смел и такъв,който не се съмнява в нищо.Би трябвало да видя с моите собствени очи измяната на моята метреса,за да повярвам,че тя може да ме измами.Сам Дежене като ме наставляваше по свой начин,ми се шегуваше твърде много за това,че оставях лесно да ме мамят.Историята на моя цял живот беше доказателство,че бях по-скоро лековерен,отколкото подозрителен;така,когато видът на тази книга ме порази изведнъж,стри ми се,че усетих у мене едно ново същество,нещо непознато;разумът ми се бунтуваше срещу това,което изпитвах и не смеех да се попитам къде ще ме изведе всичко това.
Но страданията,които изпитах,споменът за низостите,на които бях свидетел,страшното изцеление,на което се бях подложил,речите на моите приятели,разваления свят,който бях избродил,скръбните истини,които бях видял там,тези,които без да познавам бях разбрал и отгатнал с помощта на гибелен ум,развратът най-после,презрението на любовта,злоупотреблението във всичко,ето какво беше в сърцето ми още,без да се съмнявам;и в момента,когато мислех да се възродя,пълен с надежди и живот,всичките тези затъпителни ярости ме хващаха за гърлото и ми крещяха,че те са тук.
Наведох се и отворих книгата,после я затворих тутакси и хвърлих на масата.Бригита ме гледаше;в нейните хубави очи нямаше нито наранена гордост,нито гняв;в тях имаше само някакво нежно безпокойство като да бях болен.
-Мислите ли,че аз имам тайни?-попита тя,като ме целуна.
-Не,-казах й аз-не мисля нищо,освен,че ти си хубава и,че искам да умра,любещ те дълбоко.
Когато се върнах у дома и щях тъкмо да обядвам,попитах Ларив:
-Каква е тази госпожа Пиерсон?
Той се обърна съвсем зачуден.
-Ти си,-му казах аз-по тия места от много години;трябва да я познаваш по-добре от мене.Какво казват за нея тука?Какво мислят в село?Какъв живот е водела тя преди да я познавам?С какви хора се е виждала?
-Бога ми,господине,не съм я виждал да прави друго освен това,което върши всякога,което ще рече да се разхожда из долината,да играе на пикет с леля си и да прави благодеяния на бедните.Селяните я наричат Бригита Розата;никога не съм чувал да кажат нито дума против нея за каквото и да било,освен това,че тя минава нивите самичка,всеки час през деня или през нощта;но,то за една цел толкова похвална!Тя е провидението на страната.Колкото за хората,които тя вижда,това са само попът и господин де Далан,през ваканцията.
-Кой е този господин де Далан?
-Той е притежателят на един замък,който е там долу,отвъд планината;той идва тук само на лов.
-Млад ли е?
-Да,господине.
-Роднина ли е на госпожа Пиерсон?
-Не;той беше приятел на мъжа й.
-Има ли много време,откакто нейният мъж е умрял?
-Пет години на Задушница;той беше един достоен човек.
-И този господин де Далан,казват,че я ухажвал?
-Вдовицата ли,господине?Госпожата!Право да си кажа...(той се спря объркан)
-Ще говориш ли?
-Казват и не казват...Аз не зная нищо,та и нищо не съм видял.
-Но ти ей сегичка ми казваше,че за нея нищо не говорели тука?
-Ако искате,никога нищо не са казвали за нея и аз мислех,че господинът знае това.
-Най-сетне казват ли,да или не?
-Да,господине,аз го вярвам поне.
Станах от масата и слязох в алеята;Меркансон беше там.Очаквах,че ще ме задмине;напротив,той ме приближи.
-Господине,-ми каза той-оня ден вие показахте признаци на гняв,за който един човек с моя характер не би желал да си припомня.Аз ви изказвам моето съжаление,задето бях натоварен с неуместна поръчка(дългите думи бяха негов маниер)и задето ме накараха да извърша една досадна работа.
Върнах му комплимента като мислех,че ще ме остави нагоре;но той започна да върви наред с мене.
"Далан!Далан!-повтарях аз между зъбите си-кой ще ми говори за Далан?"Защото Ларив не ми беше казал нищо друго,освен това,което можеше да каже един слуга.От кого беше научил за това?От някоя слугиня или селянин.Мен ми трябваше свидетел,който е могъл да види Далан у госпожа Пиерсон и който да знае какво да твърди.Този Далан не ми излизаше от ума и като не можех да говоря друго нещо,заговорих за него на Меркансон.
Дали Меркансон беше лош човек,дали беше глупав или хитър,никога не разбирах ясно;явно беше,че трябваше да ме мрази и,че постъпваше с мене толкова лошо,колкото бе възможно.Госпожа Пиерсон,която питаеше най-голямо приятелство към попа(и това беше най-вярното),беше свършила с това,че без да иска го отдала на племенника.Заради това той беше горд,следователно и ревнив.Само любовта причинява ревността;благосклонността,внимателната дума,усмивката на една хубава уста,могат да докарат до побесняване известни хора.
Меркансон се видя отначало учуден също така,както Ларив,от въпросите,които му зададох.Сам бях още по-учуден от това.Но кой се познаваше тук долу на земята?
От първите отговори на свещеника видях,че той разбра това,което исках да зная и реши да не ми го казва.
-Как така,господине,вие,който познавате госпожа Пиерсон от толкова дълго време и който сте приеман у нея толкова интимно(аз мисля поне),никак да не сте срещали господин де Далан?Но,разбира се имате донякъде право,аз не го познавам достатъчно,за да задоволя любопитството ви с някои сведения за него.Това,което мога да кажа от моя страна е,че той е един честен благородник,пълен с доброта и милосърдие;той беше като вас,господине,твърде интимен с госпожа Пиерсон;имаше много ловджийски кучета и приемаше чудесно у дома си.Свиреше прекрасно като вас,господине,у госпожа Пиерсон.Своята милосърдна длъжност той изпълняваше точно;когато беше тука,придружаваше като вас,господине,тази дама на разходка.Неговата фамилия се ползва в Париж с прекрасно име;случваше ми се да го намирам у тази дама почти всеки път,когато отивах там;неговите нрави минават за съвършени.Освен това вярвайте,господине,че не мога да говоря за всичко това,освен с една честна фамилиарност,такава,каквато подхожда за лица,които я заслужават.Аз мисля,че той идва само за лов;беше приятел на мъжа;казват,не бил много богат и много великодушен;но,впрочем,съвсем добре не го познавам,ако не се съди от това,което се чува да казват...
С колко заплетени фрази ме засипа тежкият палач!Гледах го и срам ме беше да го слушам като не смеех да му задам нито един въпрос вече,нито да спра бърборенето му.Той клеветеше толкова прикрито и толкова много,колкото искаше;заби острия си нож в сърцето ми;след това ме остави,без да мога да го извадя;но общо взето,той нищо не ми каза.
Останах сам в алеята;нощта настъпваше.Не зная дали изпитвах повече страх или повече тъга.Това доверие,което имах да се отдавам сляпо на любовта си към моята драга Бригита,ми беше толкова приятно и толкова естествено,че не можех да се реша да помисля,че толкова много щастието ме е лъгало.Това наивно и лековерно чувство,което ме беше завело при нея,без да исках да се боря с него,нито да го подхвърлям на съмнение някога,ми се беше сторило самото като доказателство,че тя беше достойна за него.Възможно ли беше наистина тези толкова щастливи четири месеца да бяха само сън?
Но след всичко,си казах изведнъж,тази жена се отдаде много скоро.Нямаше ли никак лъжа в това намерение да ме избягва,което правеше тя отначало и което една само дума накара да изчезне?Нямах ли аз случая да имам работа с една от жените,каквито се срещат толкова много?Да,така захващат всичките;те се преструват,че дърпат назад,за да се видят последвани:сърните правят също така;това е инстинктът на женската.Не по собствено свое влечение ли ми се призна тя в любов в същия момент,когато мислех,че тя не ще бъде никога моя?От първия ден,когато я видях,не прие ли тя ръката ми,без да ме познава,с една лекост,която би трябвало да ме накара да се съмнявам в нея?Ако този Далан е бил неин любовник,вероятно е да й е още такъв;това са от онези връзки в света,които нито започват,нито свършват;когато хората се видят,те се събуждат отново,а когато се изоставят,те се забравят.Ако тоя човек дойде през ваканцията,тя ще го види без съмнение и вероятно без да скъса връзки с мене.Каква е тази леля,какъв е този мистериозен живот,който има милосърдието за реклама,каква е тази свобода,която не се бои от никакви думи?Няма ли тези две жени,със своята малка къща,със своето благоразумно държание и мъдрост,които те тъй бързо хвърлят в очите на хората,да изпаднат още по-бързо в противоречие като авантюристки?Сигурно,каквото и да бъде,аз съм попаднал със затворени очи в една галантна афера,която взех за роман;но какво да правя сега?Не виждам тук никого,освен този свещеник,който не иска да говори ясно,или неговия вуйчо,който ще ми каже още по-малко!О,Боже мой!Кой ще ме спаси?Как да узная истината?
Така говореше ревността;така,като забравих толкова сълзи и всичко,което бях изстрадал,започнах след два дни да се безпокоя за това,което Бригита ми беше дала.Така,както всички,които се съмняват,сложих на страна чувствата и мислите си,за да завържа спор с фактите,да се заловя за буквата и да разгледам това,което обичах.
Цял вдълбочен в моите размишления,стигнах с бавни крачки къщата на Бригита.Намерих оградата отворена и когато преминах двора,видях светлина в кухнята.Мислех да питам слугинята.Възвих към тази страна и като напипах няколко сребърни монети,приближих се към прага.
Едно ужасно впечатление ме спря.Тази слугиня беше една суха,стара и набръчкана жена,с винаги прегънат гръб като хората,закрепостени към земята.Намерих я като разместваше съдовете си върху нечистото корито за миене в кухнята.Отвратителен свещник трепереше в ръката й;около нея тенджери,чинии,остатъци от обяд,които визитираше едно улично псе,влязло като мене със срам;топла и отвратителна миризма излизаше от стените.Когато старата ме съзря,погледна ме усмихваща се и твърде доверчиво:тя ме беше видяла да изхвръквам сутринта вън от стаята на господарката й.Аз треперех от отвращение от самия себе си и от това,за което бях дошъл в едно място,толкова добре избрано за незнайната акция,която замислях.Избавих се от тази старица като от моята ревност и като,че миризмата от нейните съдове беше излязла от собственото ми сърце.
Бригита беше на прозореца,където поливаше своите многообични цветя;едно от децата на нашите съседки,седнало в дъното на фотьойла и цяло заградено с възглавнички,се люлееше на един от нейните ръкави и й държеше с уста,пълна с бонбони,на своя весел и неразбираем език,една от онези големи речи на хлапета,които не знаят още да говорят.Аз седнах край нея и целунах детето по дебелите бузи като да дам на сърцето си малко невинност.Бригита ме прие някак боязливо;тя виждаше в моите погледи своя потъмнял вече образ.От своя страна аз избягвах нейните погледи;колкото повече се любувах на нейната хубост и на нейния чистосърдечен поглед,толкова повече си казвах,че подобна жена,ако не беше ангел,ще е вероятно чудовище.Мъчех се да си спомня всяка дума на Меркансон и съпоставях инсинуациите на този човек с чертите на моята метреса и с контурите на нейното лице."Тя е много хубава,си казвах,много опасна,ако знае да мами;но ще я завъртя,ще й уловя главата;и тя ще познае кой съм аз."
-Моя драга,-й казах след дълго мълчание-току-що дадох съвет на един мой приятел,който се съветваше с мене.Той е един млад човек,съвсем прост;писа ми как открил,че една жена току-що му се отдала,имала в същото време и друг любовник.Той ме питаше какво трябва да прави.
-Какво му отговорихте?
-Два въпроса:красива ли е?И,обичате ли я?Ако я обичате,забравете я;ако е красива,пазете я за ваше удоволствие;винаги ще дойде време да я оставите,ако имате работа само с нейната хубост и толкова повече ще струва тя,отколкото друга някоя.
Като ме слушаше да говоря така,Бригита пусна детето,което държеше;тя седна в дъното на стаята.Бяхме без светлина;луната,която осветяваше мястото,току-що напуснато от Бригита,хвърляше дебела сянка върху софата,където беше седнала.Думите,които бях произнесъл носеха толкова ясен смисъл,толкова жесток,че сам бях наранен от тях и моето сърце се изпълваше с горчивина.Детето неспокойно викаше Бригита и се нажаляваше като ни гледаше.Неговите радостни викове,слабото му бърборене,преставаха малко по малко;то заспа на фотьойла.Така и тримата ние останахме мълчаливи,а един облак мина над луната.
Влезе една слугиня,която дойде да търси детето;донесоха светлина.Аз станах,и Бригита също;но тя сложи двете си ръце върху сърцето си и падна на земята до крака на леглото си.
Завтекох се към нея ужасен;не беше изгубила съзнание и ме помоли да не викам никого.Каза ми,че имала силно сърцебиене,което я измъчвало още от младостта и я хващало така изведнъж,но освен това нямало никак опасност от тези удари,нито някакво лекарство за употреба.Бях на колене при нея;тя ми отвори полекичка ръцете си;улових й главата и я хвърлих върху рамото си.
-Ах!Мой приятелю,-каза тя-съжалявам ви.
-Слушай ме,-й казах на ухото-аз съм един окаян луд,но не мога да крия нищо в сърцето си.Кой е този господин Далан,който живеел зад планината и който идвал да те вижда понякога?
Тя се учуди като ме чу да изговарям това име.
-Далан?-каза тя-Той е приятел на моя мъж.Тя ме гледаше,сякаш искаше да прибави:откъде накъде този въпрос?Стори ми се,че нейното лице потъмня.Прехапах си устните."Ако тя иска да ме измами,мислех аз,сбърках задето заговорих".
Бригита стана с мъка;тя взе ветрилото си и започна да ходи с големи крачки из стаята.Тя дишаше с усилие;бях я наранил.Постоя малко време замислена и разменихме два или три пъти погледи,почти студени и почти с неприязън.Тя отиде при писалищната си маса,която отвори,извади от нея пакет писма,завързани с коприна и ги хвърли пред мене,без да каже нито дума.
Ала аз не гледах нито нея,нито писмата й;току-що бях хвърлил камък в бездната и слушах как тътнеше ехото.За първи път на лицето на Бригита се беше показала оскърбената гордост.Нямаше вече в нейните очи ни безспокойствие,ни милост и като се почувствах съвсем друг,какъвто никога не съм бил,видях също така в нея жена,която ми беше непозната.
-Четете това-каза тя най-после.Приближих се и протегнах ръка-Четете това,четете това!-повтаряше тя с леден тон.
Аз държах писмата.Почувствах се в този момент толкова убеден в нейната невинност,а себе си намерих толкова несправедлив,че ме прониза разкаяние.
-Вие ми напомняте,-ми каза тя-че ви дължа историята на моя живот;седнете и ще я узнаете.Ще отворите после тези чекмеджета и ще узнаете всичко,което има тука писано от моята ръка или от чужди ръце.
Тя седна и ми посочи един фотьойл.Видях усилието,което направи,за да говори.Тя беше бледна като смъртта;отслабналият й глас излизаше с мъка,а гърлото й се свиваше.
-Бригита!Бригита!-извиках аз-В името на небето,не говорете!Бог ми е свидетел,че не съм роден такъв,какъвто ме мислите;никога в моя живот не съм бил ни подозрителен,ни недоверчив.Мене ме погубиха,мене ми опустошиха сърцето.Плачевно изпитание ме доведе над главоломната бездна и не съм видял от една година насам има ли зло тук долу на земята.Бог ми е свидетел,че до ден днешен не съм се смятал способен за тази непозната роля,последна от всички,тази на един ревнивец.Бог ми е свидетел,че ви обичам и че няма друг,освен вас на този свят,който би могъл да ме излекува от миналото.Досега съм имал работа само с жени,които са ме лъгали или които са били недостойни за любов.Аз водех живота на безпътника;имам в сърцето си спомени,които няма да се изличат никога.Моя грешка ли е,ако известна клевета,ако най-разпространеното обвинение,най-неподкрепимото,среща днес в това сърце още страдащи фибри,готови да възприемат всичко,което прилича на болка?Говориха ми тази вечер за един човек,когото не познавам,на когото не зная съществуването;трябваше да чуя,че имало за вас и за него мълва,която не доказва нищо;не искам нищо да ви питам за това;аз страдах и ви го признах и това е една непоправима грешка.Но,по-скоро бих желал да хвърля в огъня това,което ми предлагате,отколкото да го приема.Ах!Моя приятелко,не ме унижавайте;не искайте да ви оправдавам,не ме наказвайте да страдам.Как бих могъл в дъното на сърцето си да ви подозирам,че ме мамите?Не,вие сте хубава и искрена;един само ваш поглед,Бригита,ми говори за това по-дълго,отколкото съм искал,за да ви обичам.Ако знаехте какви ужаси,какви чудовищни низости е видяло чедото,което е пред вас!Ако знаехте как са го третирали,как са се присмивали с всичко,което е имало добро,как са се заели с грижата да го научат на всичко,което може да доведе до съмнение,до ревност,до отчаяние!Уви!Уви!Моя драга приятелко,ако знаехте кой ви обича!Не ме укорявайте никак;имайте кураж да ме съжалите;аз се нуждая да забравя,че съществуват други същества,освен вас.Кой знае през какви изпитания,през какви страшни моменти от болка трябваше да мина!Не се съмнявах,че можеше да бъде така,не мислех да се боря.Откакто сте моя,разбирам какво правя;като ви целувах,чувствах колко моите устни са били осквернени.В името на небето,помогнете ми да живея.Бог ме направи по-добър от това,което съм.
Бригита ми протегна ръцете си,даде ми най-нежни ласки.Тя ме помоли да й разкажа това,което стана причина за тази печална сцена.Говорих й само за това,което ми беше казал Ларив,но не посмях да й призная какво бях питал Меркансон.Тя пожела да изслушам обясненията й.Господин де Далан я бил обичал;но той бил лек човек,много разсеян и много непостоянен;тя му дала да разбере,че като не искала да се омъжва пак не можела,освен да го помоли да промени разговора и той се оттеглил на драго сърце;но,посещенията му оттогава били все по-редки и сега не идвал вече.Тя измъкна от връзката едно писмо,което ми показа и датата на което беше определена;не можех да се възпра да не се изчервя като видях потвърждението на това,което току-що ми каза;тя ме увери,че ме извинява и поиска от мене само,за наказание,да й обещая,че отсега нататък ще й съобщавам начаса още за всичко,което би могло да събуди у мене каквото и да било съмнение за нея.Нашият договор беше запечатан с целувка и когато си отидох в същия ден,ние и двамата забравихме,че господин Далан съществува.