Получих същата вечер от името на госпожа Пиерсон едно писмо на адрес М.Р.Д. в Страсбург.Три седмици по-късно поръчката ми беше изпълнена и се завърнах.
През моето пътешествие мислех само за нея и изгубих всякаква надежда да я забравя някога.Обаче бях взел решение да мълча пред нея;опасността,която си навлякох да я изгубя,поради неблагоразумието,което бях извършил,ме беше накарала да страдам много жестоко,за да не ми дойде мисълта да се изложа отново.Уважението,което питаех към нея не ми позволяваше да мисля,че тя не беше искрена и аз не виждах в постъпката,която беше извършила-да напусна селото-нищо,което би приличало на лицемерие.С една дума,бях здраво убеден,че при първата дума за любов,която бих й казал,вратата й ще ми бъде затворена.
Намерих я отслабнала и променена.Обичната й усмивка беше сякаш повяхнала на безцветните й устни.Тя ми каза,че била болна.
Не стана никак въпрос за това,което се беше случило.Тя показваше вид,че не желае да си го спомня и аз не желаех да говоря за него.Ние възстановихме скоро нашите първи навици на съседи;обаче имаше между нас известно стеснение и някаква сложна фамилиарност.Сякаш ние казвахме по някой път:"така беше по-рано,нека всъщност бъде пак същото".Тя ми засвидетелства своето доверие като реабилитация,което не беше без очарования за мене.Но разговорите ни бяха по-студени по тази причина,че нашите погледи,когато говорехме,водеха мълчалив разговор.Във всичко,което ние можехме да кажем имаше много за отгатване.Ние не търсехме,както по-рано,да си проникваме в ума един на друг;нямаше вече този интерес във всяка дума,във всяко чувство,това някогашно любопитно уважение;тя се отнасяше към мене с доброта,но аз не се доверявах на тази доброта;разхождах се с нея в градината,но не я придружавах по-далече от къщата;ние не прекосявахме вече заедно горите и долините;тя отваряше пианото,когато бяхме сами;звукът на нейния глас не будеше вече в сърцето ми онези младежки полети,онези радостни унеси,които са като ридания,изпълнени с надежда.Когато излизах,тя всякога ми подаваше ръката си,но аз я чувствах като бездушна;имаше много принуденост в нашите обноски,много размишление в нашите най-малки постъпки,много тъга в смисъла на всичко това.
Чувствахме добре,че имаше някой трети между нас:това беше любовта,която питаех към нея.Нищо не я издаваше в моите постъпки,но тя се показа скоро на лицето ми;губех веселостта си,силата си и външните признаци на здравето,които имах на бузите си.Един месец не се беше изтекъл и аз не приличах вече на себе си.
Но,в нашите разговори настоявах всякога,че светът ми е омръзнал и,че изпитвам отвращение да се върна някога пак в него.Стараех се да накарам госпожа Пиерсон да разбере,че тя не трябва да се обвинява,че ме е приела отново.Ту й описвах миналия си живот с най-мрачни краски и й давах да разбере,че ако трябва да ме раздели от себе си,ще се отдам на самота,по-лоша от смъртта;казвах й,че за мене обществото беше ужас и верният разказ на моя живот,който й разказах,й доказваше,че бях искрен.Ту избухвах в една веселост,която беше далеч от моето сърце,за да й кажа,че като ми позволява да я виждам,тя ме избавя от най-страшното нещастие;благодарях й почти всеки път,когато отивах у нея,стига да мога пак да отида вечерта или на другия ден.
-Всичките ми мечти за щастие,-й казвах-всичките ми надежди,всичката ми амбиция,са заклчени в това малко кътче от земя,което вие обитавате;вън от въздуха,който дишате,няма за мене никъде живот.
Тя виждаше,че страдах и не можеше да не се въздържи да не ме съжали.Моята смелост извикваше у нея състрадание;и тя окичваше всичките си думи,жестовете си и позата си с един вид нежност.Тя чувстваше борбата,която се извършваше у мене;моето послушание ласкаеше нейната гордост,но бледността ми будеше у нея инстинкта й на милосърдна сестра.Виждах я понякога възбудена,почти умилкваща се:"аз няма да бъда утре тук,не идвайте този ден".После,като се отдръпвах печален и отчаян,се разнежваше тутакси;тя прибавяше:"не знам нищо,идвайте всякога";или пък прощаването й биваше най-фамилиарно,съпровождаше ме чак до оградата с поглед,по-печален и по-сладък.
-Не се съмнявайте,-й казвах аз-Провидението ме води при вас.Ако не ви познавах може би,сега в този час щях да бъда отдаден на моите безчинства.Бог ви изпрати като пресветъл ангел,за да ме извлечете от бездната.Една свята мисия ви беше поверена;кой знае,ако ви изгубех,къде биха ме завели скръбта,която ме разкъсваше,гибелната опитност,която имам в моята възраст и страшната борба на моята младост с досадата ми?
Тази мисъл,твърде искрена у мене,беше от най-голяма сила за една жена,с екзалтирана набожност и с душа,толкова благочестива,колкото и гореща.Това беше може би едничката причина госпожа Пиерсон да ми позволи да я виждам.
Готвех се един ден да отида у нея,когато се похлопа на вратата ми и видях да влиза Меркансон,онзи същият свещеник,когото бях срещнал в градината й при първото си посещение.Той започна с извинения,толкова досадни,колкото самия него,върху това,че идвал у дома,без да ме познава;казах му,че го познавам твърде добре като племенник на нашия поп и го попитах за това,за което беше дошъл.
Той се обръщаше от една страна на друга с престорен вид като избираше фразите си и като пипаше с края на пръста си всичко,което се намираше на масата ми,като човек,който не знае какво да каже.Най-сетне той ми съобщи,че госпожа Пиерсон била болна и го натоварила да ми каже,че не щяла да може да ме види през този ден.
-Тя е болна?Но аз я оставих вчера доста късно и тя беше добре!
Той направи един поклон.
-Но,господин абате,защо,ако тя е болна,изпраща да ми го каже трети?Тя не живее толкова далеч и малко значеше,ако ме остави да направя една безполезна разходка.
Същият отговор от Меркансон.Не можех да разбера защо е тази постъпка от нейна страна,още по-малко тази поръчка,с която го беше натоварила.
-Добре,-му казах аз-ще видя утре,тя ще ми обясни всичко това.
Неговите колебания започваха:госпожа Пиерсон му казала освен това...той трябвало да ми каже...натоварен бил...
-Е!С какво всъщност?-извиках аз нетърпеливо.
-Господине,вие сте насилник.Аз мисля,че госпожа Пиерсон е доста тежко болна;тя не ще може да ви види през цялата седмица.
Нов поклон;и той излезе.
Ясно беше,че това посещение криеше някаква тайна;или госпожа Пиерсон не искаше вече да ме вижда и аз не знаех на какво да го отдам,или Меркансон се бъркаше тук по собствено свое подбуждение.
Денят се измина така;на другия ден рано бях на вратата й,където срещнах слугинята;тя ми каза,че наистина господарката й била много болна,но,че каквото и да правя,тя не би искала нито да вземе парите,които й предложих,нито да слуша моите въпроси.
Когато се връщах в село,видях Меркансон на разходка;бяха го заобиколили децата от училището,в което вуйчо му даваше уроци.Спрях го по средата на речта му и го помолих да ми каже две думи.
Той ме последва до площада;но сега беше мой ред да се колебая,защото не знаех как да започна,за да изкопча от него тайната.
-Господине,-му казах аз-умолявам ви да ми кажете дали това,което ми говорехте вчера е истина или има друга някоя причина.Освен това,понеже тук няма никак лекар,който може да бъде повикан,аз имам големи основания да ви питм за това,което става с нея.
Той се защити по всякакъв начин като настояваше,че госпожа Пиерсон беше болна и,че той не знаеше друго нещо освен,че го беше изпратила да ме търси и го беше натоварила да ме извести,както вече го беше сторил.Обаче като говорехме така,ние бяхме достигнали края на главната улица,в едно пусто място.Като виждах,че нито хитростта,нито молитвата не ми помагаха за нищо,обърнах се изведнъж,улових му двете ръце.
-Какво означава това,господине?Искате насилие ли да употребите?
-Не,но аз искам вие да ми говорите.
-Господине,аз не се боя от никого и ви казах това,което бях длъжен.
-Вие казахте това,което бяхте длъжен,но не това,което знаете.Госпожа Пиерсон не е никак болна,аз зная,сигурен съм.
-Какво знаете вие?
-Слугинята ми го каза.Защо тя ми затваря вратата и защо вас именно е натоварила с това?
Меркансон видя да минава един селянин.
-Пиер!-му извика той по име-Почакайте ме,имам да ви говоря.
Селянинът се приближи към нас;той го беше извикал като мислеше,че пред трето лице не ще смея да го нападна.Аз го пуснах наистина,но толкова грубо,че той отхвръкна настрани и гърба му се удари в едно дърво.Той си стисна юмрука и замина без да каже нито дума.
Прекарах цялата седмица в голямо възбуждение като отивах по три пъти на ден у госпожа Пиерсон,но упорито спиран на вратата й.Получих от нея писмо;тя ми казваше,че моето ухажване било причина да се говорят разни работи в околността и ме молеше моите посещения да бъдат по-редки отсега нататък.Нито дума,освен това,за Меркансон,нито за нейната болест.
Тази предпазливост й беше толкова малко присъща,толкова чужда на безгрижната гордост,която тя ми засвидетелстваше за работи от подобен род,че мъчно ми беше отначало да й повярвам.Като не знаех обаче какво друго обяснение да й дам,отговорих й,че аз нямам нищо друго по-присърце от това да я слушам.Но,въпреки желанието ми,израженията,с които си послужих издаваха известна горчивина.
Очаквах даже драговолно деня,когато ще ми бъде позволено да отида да я видя и не пращах никак да я питат за новини,за да я убедя,че не вярвах никак в нейната болест.Не знаех по каква причина ме отдалечаваше тя така;но,аз бях всъщност тъй нещастен,че мислех понякога сериозно да свърша с този непоносим живот.Прекарвах по цели дни из гората,където случаят спомогна да ме срещне един ден в състояние,достойно за съжаление.
Едвам имах кураж да й поискам някои обяснения;тя не ми отговори искрено и аз не се върнах вече на тази тема.Бях започнал да броя дните,които прекарах далеч от нея и да живея по седмици с надежда за едно посещение.Всеки момент чувствах желание да се хвърля на коленете й и да й разкажа моето отчаяние.Казвах си,че тя не може да бъде безчувствена,че тя ще ми каже поне няколко думи от милост;но,вместо това видях отново нейното грубо отминаване и строгост.;треперех да не я изгубя,но предпочитах по-скоро да умра,отколкото да се изложа.
Така,като нямах дори позволение да изкажа мъката си,здравето ми започна да се разклаща.Краката ми ме носеха у тях само за жалба;чувствах,че отивам там да черпя от изворите на сълзите и всяко посещение ми костваше нови сълзи;то беше някакво разкъсване всеки път като,че нямаше да я видя вече,когато я оставях.
От друга страна тя не държеше вече с мене нито същия тон,нито същите обръщения,както по-рано;говореше за пътуване;благоволи да ми повери леко желанието,което я било обхванало,казваше тя,да напусне страната,и ме накара да стана като мъртъв,когато го чух.Ако тя направеше в един миг някое естествено движение,хвърляше се тутакси след това в обезнадеждаваща студенина.Не можах да се удържа един ден да не заплача от мъка пред нея за начина по който тя се отнасяше с мене.Видях как побледня от това без да иска.Като излязох,тя ми каза на вратата:
-Отивам утре в Сен-Люс(то беше едно село в околността),но е твърде далеч за да се отиде пеш.Бъдете тука на кон рано сутринта,ако нямате нещо да правите:вие ще ме придружите.
Бях точен на рандевуто,както може да се помисли.Бях си легнал с тази мисъл,изпълнен от радост;но,като излизах от дома,изпитвах напротив,една непобедима тъга.Като ми възвърна привилегията,която бях изгубил,да я придружавам в самотните й разходки,ясно беше,че е отстъпила от една измислица,което ми я показваше жестока,ако не ме обичаше.Тя знаеше,че страдах;защо да се злоупотребява с моя кураж,ако не беше променила мнението си?
Това размишление,което премина през ума ми без да ща,ме направи съвсем друг,отколкото бях обикновено.Когато тя се качваше на коня,сърцето ми затупа,щом улових крака й;не зная дали то беше от пожелание или от гняв."Ако тя се е трогнала,си казвах аз,защо е толкова предпазлива?Ако само се подмилква,защо е толкова свобода?"
Такива са хората.При първата ми дума още тя забеляза,че гледах изкриво и,че лицето ми беше променено.Не й говорех и поех другата страна на пътя.Докато бяхме на поляната,тя изглеждаше спокойна и обръщаше само главата си от време на време,за да види дали я следвам;но,когато навлязохме в гората и когато стъпките на нашите коне почнаха да тътнат под мрачните алеи,между самотните скали,видях я,че потрепери изведнъж.Тя се спираше като да ме чакаше,защото аз се държах малко назад от нея;като я настигнех,тя пускаше на галоп.Скоро стигнахме до наклона на планината и тя трябваше да тръгне пеш.Току-що се изравних тогава с нея;но и двамината наведохме глави;беше време,улових й ръката.
-Бригита,-й казах аз-уморена ли сте от моите оплаквания?Откакто съм се върнал,откакто ви виждам всеки ден и всяка вечер,като си отивам се питам,омръзнах ли ви?От два месеца през които губя спокойствието си,силата и надеждата си,казах ли ви една дума за тази любов,която ме разкъсва и убива,не знаете ли това?Вдигнете си главата;трябва ли да ви го казвам?Не виждате ли,че страдам и,че минавам нощите си в плач?Не сте ли срещали някъде в тези страшни гори някой седнал нещастник,с двете си ръце върху своето чело?Не сте ли намирали някога сълзи върху тези изтравничета.Вижте ме,вижте тези планини;спомняте ли си,колко ви обичам.Те знаят това,тези свидетели;тези скали,тези пустинни места го знаят.Защо ме водите пред тях?Не съм ли достатъчно нещастен?Липсва ли ми сега кураж?Вие достатъчно послушна ли сте?На какво изпитание,на какво мъчение съм подложен и за какво престъпление?Ако вие не ме обичате,какво правите тука?
-Да вървим,-каза тя-заведете ме,да се върнем назад.-Улових юздата на коня й.
-Не,-отговорих аз-защото ще говоря.Ако се върна,зная,изгубвам ви;като влезем у вас,зная от по-рано какво ще ми кажете.Вие поискахте да видите докъде отива моето търпение,хванахте се на бас за моята мъка,може би,за да имате право да ме изгоните;вие сте изморена от този печален любовник,който страдаше без да се оплаква и който пиеше без съпротивление горчивата чаша на вашите презрения!Вие знаете,че самичък с вас,сред тези самоти,където моята любов започна,не бих могъл да остана мълчалив!Вие поискахте да бъдете нападната:е добре,госпожо,нека ви изгубя!Аз достатъчно плаках,достатъчно страдах,достатъчно подтисках в моето сърце безмилостната любов,която ме гризе;вие бяхте достатъчно жестока.
Когато тя направи движение за да скочи долу от коня,взех я в ръцете си и залепих устните си върху нейните.Но,в същия миг видях я как побледня,очите й се затвориха,пусна юздата на коня,която държеше и падна на земята.
-Всеблаги Господи!-извиках-Тя ме обича!-тя ми беше върнала целувка.
Аз стъпих на земята и се завтекох при нея.Тя беше просната на земята.Повдигнах я,отвори очи;неотразим страх я накара да потрепери цяла;тя отблъсна ръката ми със сила,заля се в сълзи и побягна.
Аз стоях на края на пътя;гледах я,хубава като денят,подпряна на едно дърво,с падналите й дълги коси върху раменете,с опнати и треперещи ръце,с потънали в червенина,блестящи цели от пурпур и бисери.
-Не ме приближавайте,-крещеше тя-не пристъпвайте нито крачка към мене!
-О,моя любов!-й казах-Не се бойте от нищо,ако съм ви обидил сега,вие можете да ме накажете за това;бях ядосан и измъчен в същия момент;правете ме,каквото искате,вие можете да си отидете сега и да ме изпратите,където ви се харесва!Аз зная,че ме обичате,Бригита;вие сте на по-голяма сигурност тук,отколкото всички царе в своите палати.
При тези думи госпожа Пиерсон втренчи в мене своите влажни очи;аз видях тогава щастието на моя живот да идва при мене като светкавица.Прекосих пътя и паднах на колене пред нея.Колко малко люби този,който би могъл да каже с какви думи си е послужила неговата метреса,за да му признае,че го обича!