Треска ме държа цяла седмица на легло.Като дойдох в състояние да мога да пиша,отговорих на госпожа Пиерсон,че тя ще бъде послушана и,че ще тръгна скоро.Писах й с чиста вяра и без никакво намерение да я лъжа;но не удържах обещанието си.Едвам изминах две лии,извиках да спрат и слязох от колата.Започнах да се разхождам по пътя.Не можех да откъсна погледите си от селото,което съзрях в далечината.Най-сетне,след една страшна нерешителност,почувствах,че ми беше невъзможно да продължа пътя си и вместо да отидем в Париж,както му бях казал,запътих се за Н***,където беше госпожа Пиерсон.
Пристигнах там в десет часа вечерта.Току-що слязох на гостоприемницата,накарах едно момче да ми посочи къщата на роднината на госпожа Пиерсон и без да мисля върху това,което вършех,на часа се намерих там.Една слугиня дойде да ми отвори;помолих я,ако госпожа Пиерсон е тука,да отиде да я предупреди,че искат да й говорят от името на господин Депре.Това беше името на попа от нашето село.
Докато слугинята изпълняваше моята поръчка,аз стоях в един малък мрачен двор;понеже валеше дъжд,приближих се до стълбите,които не бяха осветени.Госпожа Пиерсон дойде скоро като вървеше пред слугинята;тя слезе бързо,но не ме видя в тъмнината;аз направих крачка към нея и я хванах за ръката.Тя се дръпна назад с уплаха и извика:
-Какво искате от мене?
Звукът на гласа й беше тъй треперещ,че когато слугинята се показа със светлина,тя ми се видя толкова бледна,че не знаех какво да мисля.Възможно ли беше,че моето неочаквано присъствие да я развълнува до такава степен?Тази мисъл ми мина през ума,но си казах,че това е без съмнение само едно движение от обикновено уплашване на жена,която се е видяла изведнъж уловена.
Но,с по-тих глас,тя повтори въпроса.
-Трябва,-й казах аз-да се съгласите да ви видя още един път.Ще замина,ще напусна страната;ще бъдете послушана,кълна ви се,повече от вашите пожелания;защото ще продам бащината си къща,също така и всичко останало,и ще прекарвам в чужбина.Но само с това условие,че ще ви видя още един път;ако не,аз оставам;не се бойте никак от мене,решил съм това.
Тя смръщи вежди и хвърли странен поглед ту на една,ту на друга страна;после ми отговори с вид почти грациозен:
-Елате утре през деня,ще ви приема.
Тя си отиде горе.
На другия ден отидох там на пладне.Въведоха ме в една стая със стари килими и антични мебели.Намерих я там сама,седнала на една софа.Седнах срещу нея.
-Госпожо,-й казах-аз не ида да ви говоря,че страдам,нито да отрека любовта си към вас.Вие ми писахте,че това,което се случи между нас не може да се забрави и това е вярно.Но вие ми казвате,че по тази причина ние не можем вече да се виждаме по същия начин,както по-рано и вие се мамите.Аз ви обичам,но не съм ви никак обиждал;нищо не се е изменило за този,който ви гледа,понеже вие не ме обичате.Ако ви виждам отново,то е единствено,защото трябва да ви се отговори и ви отговаря именно моята любов.
Тя поиска да ме прекъсне.
-Позволете ми,моля,да довърша.Никой не знае по-добре от мене,че въпреки всичкото уважение,което питая към вас и въпреки всички уверявания,чрез които бих могъл да се обвържа,любовта е най-силната.Повтарям ви,че не дойдох да отричам това,което е в моето сърце.Но,не е от днес според,както ми казвате вие самата,че знаете,че аз ви обичам.Кое ми попречи всъщност досега да ви го кажа?Страхът да не ви изгубя;страхувах се,че не ще бъда вече приеман у вас и това е,което именно се случва.Поставете ми за условие,че при първата дума,която ще кажа,при първия случай,когато проявя някой жест или някоя мисъл,която се отнася до най-дълбокото уважение,вашата врата да ми бъде затворена;както съм мълчал вече,ще мълча и за бъдеще.Вие знаете,че ви обичам от един месец насам и то от първия ден.Когато забелязахте това,вие не престанахте да ме виждате.Ако сте хранили тогава към мене достатъчно уважение за да мислите,че съм неспособен да ви обидя,защо изгубих това уважение?Това е,за което съм дошъл да ви питам.Какво съм ви направил?Аз прегънах коляното си;не казах даже нито дума.Какво ви открих?Вие го знаехте вече.Бях слаб,защото страдах.Е,добре,госпожо,аз съм на двадесет години,но това,което видях в живота ме толкова много отвърна(бих могъл да кажа и по-силна дума),че няма днеска на земята,нито в обществото на хората,нито даже в самотата,място толкова малко,толкова незначително,което бих желал да заема.Пространството,заключено между четирите стени на вашата градинка е едничкото място на света,където живея;вие сте единственото човешко същество,което ме кара да обичам Бога.Бях се отказал от всичко преди още да ви познавам;защо ми отнемате единствения лъч,който Провидението ми е оставило?Ако това е от страх,с какво съм могъл да ви го вдъхна?Ако е от съжаление,от какво съм станал грешен?Ако е от съжаление и понеже страдам,вие се мамите,ако мислите,че ще мога да се излекувам;възможно беше може би,преди два месеца;по-обичам да ви виждам и да страдам,но не се разкайвам,каквото и да се случи.Единственото нещастие,което може да ме постигне,то е да ви изгубя.Поставете ме на изпитания.Ако някога видя,че ще има за мене много страдания внашия пазарлък,ще замина;и вие ще сте сигурна за това;ето,вие ме връщате днеска и аз съм готов да замина.Какъв риск правите като ми дадете още един или два месеца от единственото щастие,което не ще имам никога?
Чаках отговора й.Тя стана бързо,после седна отново;помълча за момент.
-Бъдете убеден,-каза тя-това не е тъй.
Забелязах,че търсеше изрази,които не се показваха твърде строги и,че тя искаше да ми отговори с кротост.
-Една дума,-казах й аз като ставах-една дума и нищо повече.Зная коя сте и ако има някакво съчувствие във вашето сърце спрямо мене,благодаря ви;кажете една дума,тоя момент решава моя живот.
Тя поклати глава,видях я да се колебае.
-Вие мислите,че ще оздравея?-извиках аз-Нека Бог ви избави от тази мисъл,ако ме изгоните оттука...
Като казвах тези думи гледах хоризонта и чувствах в дъното на душата си такава страшна самота при мисълта,че ще трябва да замина,че кръвта ми замръзваше.Тя ме изгледа както бях застанал прав,с очи върху нея,очакващ я да заговори;всичките сили на моя живот се бяха събрали на нейните устни.
-Е,добре,-каза тя-изслушайте ме.Това пътешествие,което сте направили е неблагоразумие;не би трябвало за мене да идвате тука;вземете да изпълните една поръчка,която ще ви дам,за един приятел на нашето семейство.Ако намирате,че е малко далеч,нека това бъде за вас повод за отсъстване,което ще трае колкото искате,но което да не бъде твърде кратко.Каквото и да кажете,-прибави тя,като се усмихна-едно малко пътешествие ще ви успокои.Ще се спрете във Возж и ще отидете чак в Страсбург.След месец,след два,по-добре да се каже,ще се върнете да ми дадете отчет за това,с което ще ви натоварят;аз ще ви видя пак и ще ви отговоря по-добре.