"Но,ще каже читателят,сред всичко това,какви жени имахте вие?Аз не виждам тук разврат у никого."
О,създания,които носите името жени и които сте минали като сънища през живот,който самият беше сън,какво да кажа за вас?Където не е имало никога сянка от надежда,би ли могло да има някакъв спомен?Къде ще ви намеря заради това?Какво по-нямо има в човешката памет?Какво по-забравено има там от вас?
Ако трябва да се говори за жени,аз ще ви взема две;ето една от тях:
Питам ви,какво искате да прави една бедна шивачка на долни дрехи,млада и хубава,на осемнадесет години и следователно с желания;имала роман върху своята работна маса,където любовта е била едничкият въпрос:не знаеща нищо,нямаща никакво понятие за морал;шиеща вечно на прозорец,пред който никакви процесии не минават,по заповед на полицията,но пред който се скитат всяка вечер дузина патентовани момичета,познати на същата полиция;какво искате да прави тя,когато след като е изморила ръцете си и очите си през целия ден над някоя рокля или над някоя шапка,се облакътява за момент на този прозорец в настъпилата нощ?Тази рокля,която тя е ушила,тази шапка,която тя е изрязала с бедните си,но честни ръце,за да може да внесе нещо за вечеря вкъщи,тя вижда да минават на главата и на тялото на някое публично момиче.Тридесет пъти на ден се спира пред нейната врата кола за наемане и оттам слиза някоя номерирана проститутка,както фиакърът,който я носи,която идва с досаден вид да се върти пред някое голямо огледало,да опитва,да сваля и слага отново пак това печално и търпеливо дело на нейните безсънни нощи.Тя вижда това момиче да изважда от джоба си шест златни монети,тя,която има само една такава на седмица;тя я изглежда от глава до пети,вижда нейните накити и я проследява до колата й;а след това какво искате вие?Когато нощта е много тъмна,някоя вечер,когато няма работа,когато майка й е болна,тя полуотваря вратата си,протяга ръка и спира някой минувач.
Такава беше историята на едно момиче,с което се запознах.Тя знаеше да свири малко на пиано,да смята малко,да рисува малко,също така знаеше малко история и граматика,и тъй от всичко по малко.Колко пъти съм гледал с пронизително състрадание това печално създание на природата,обезобразено още и от обществото!Колко пъти съм следял в тази дълбока нощ бледите и треперливи светлинки на някоя страдаща и пропаднала искрица!Колко пъти съм се старал да разпаля отново няколко угаснали въглени под тази бедна пепел!Уви!Нейните дълги коси имаха наистина цвета на пепелта и ние я наричахме Пепеляшка.
Аз не бях достатъчно богат за да й хвана учители;Дежене,по мой съвет,се заинтересува от това създание;той я накара да изучи отново всичко върху което имаше елементарни знания.Но тя не можеше никога да направи в нищо чувствителен успех;откакто нейният учител беше заминал,тя си скръстваше ръцете и оставаше така по цели часове като гледаше през стъклата на прозорците.Какви дни!Каква мизерия!Заплаших я един ден,ако не работеше,да я оставя без пари;тя започна мълчаливо да работи и малко време след това научих,че излязла скришом.Къде отиваше тя?Бог знаеше.Помолих я,преди да замине,да ми бродира кесия:аз пазех дълго време този печален спомен;тя беше закачена в моята стая като един от най-мрачните паметници на всичко,което е тленно тук долу на земята.
Сега ето друга:
Беше около десет часа вечерта,когато след цял ден шум и умора,се върнахме у Дежене,който ни беше изпреварил с няколко часа по-рано,за да направи своите приготовления.Оркестърът беше вече започнал,а салонът препълнен при нашето пристигане.
По-голямата част от танцьорките бяха момичета от театъра;обясниха ми защо те струват повече от другите;затова цял свят не се откъсваше от тях.
Току-що влязъл,хвърлих се във вихрушката на валса.Това възхитително упражнение ми е било винаги драго;не познавам нещо по-благородно от него,нито което да бъде по-достойно за една хубава жена или за едно младо момче;всичките танци,както и този,не са освен глупави условия или предтексти за най-незначителните разговори.То е,наистина да притежавш по един особен начин известна жена,да я държиш половин час в ръцете си и да я влачиш така,без да ще,но не без риск и то така,че да не може да се каже дали се протежира или се насилва.Някои от тях се оставят на вас с толкова сладострастна срамежлвост,с толкова тихо и толкова чисто отдаване,че човек не знае дали чувства при тях желание или боязън и дали като ги стиска върху сърцето си не би примрял или би ги пречупил като тръстики.Германия,където са изнамерили този танц е непременно страна,където го обичат.
Аз държах в ръцете си превъзходна танцьорка,дошла в Париж за карнавала от един театър в Италия;тя беше в костюма на вакханка с рокля от кожата на пантера.Никога не бях виждал нещо по-немощно от това създание.Тя беше голяма и суха и танцуваща с безкрайна бързина,сякаш,че се пързаляше;като я видеше човек би казал,че трябва да изморява своя танцьор;но тя не се усещаше и тичаше като от очарование.
На гърдите й имаше огромен букет,на който парфюма ме упойваше,без да ща.При най-малкото движение на мята ръка,усещах я как се огъваше като индийски лиан,пълен с мекота,толкова сладка и толкова симпатична,че тя ме окуражаваше като с благовонен копринен воал.При всяко връщане,чуваше се едвам лекото потреперване на нейната огърлица върху металическия й колан;тя се движеше тъй божествено,че ми се струваше да виждам някоя хубава звезда и всичко това с една усмивка като фея,която ще отлети.Музиката на валса,нежна и сладострастна,сякаш излизаше от устните й,докато главата й,отрупана с гора от черна коса,направена на плитки,висеше назад като,че шията й беше твърде слаба за да я носи.
Когато валсът се свърши,аз ес хвърлих на един стол,в дъното на един будоар;сърцето ми тупаше,бях вън от себе си.
- О,Боже!-извиках-как е възможно това?О,страшно чудовище!О,хубаво земноводно!Как ти преплиташ,как се вълнуваш,сладка змиорко,съъ своята мека и на петна коза.Как твоят братовчед,змията,те е научил да се увиваш около дървото на живота,с ябълка в устни!О,Мелюзина!О,Мелюзина!Сърцата на мъжете са твои.Ти го знаеш добре,очарователко,със своята тиха изнуреност пред вида на която не може да има съмнение!Ти знаеш добре,че погубваш,ти знаеш добре,че удавяш,ти знаеш,че ще страда всеки,който би те докоснал;ти знаеш,че човек умира от твоите усмивки,от парфюма на твоите цветя,от съприкосновенито на твоите сладострастия;ето защо ти се отдаваш с толкова мекота;ето защо твоята усмивка е толкова сладка,твоите цветя-толкова пресни;ето защо ти слагаш ръката си толкова нежно на нашите рамене.О,Господи!О,Господи!Какво искаш ти най-после от нас?
Професор Хале е казал една страшна дума:"Жената е нервната част от човечеството,а мъжът-мускулната част."Сам Хумболт,този сериозен учен,е казал,че около човешките нерви имало една невидима атмосфера.Аз не говоря за мечтателите,които следят въртящото се хвърчене на прилепите на Спаланцани и които мислят,че са изнамерили едно шесто чувство в природата.Такава,каквато е,нейните мистерии са достатъчно съмнителни,нейните сили достатъчно дълбоки,тази природа,която ни създава,осмива ни и ни убива и без да се е мръкнало още,сгъстява мрачините,които ни заобикалят.Но,кой е човекът,който вярва да е живял,ако отрича силата на жените?Ако никога не е отпускал някоя хубава танцьорка с треперещи ръце?Ако никога не е изпитвал това неопределено нещо,този възбуждащ магнетизъм,който сред някой бал,сред шума на инструментите и на горещината,която кара да побледняват блясъците,се излъчва малко по малко от някоя жена,електризира самат нея и хвърчи наоколо й,като парфюма на тамяна около кадилницата,която се люлее от вятъра.
Аз бях дълбоко смаян,че подобно опиянение съществува;когато човек обича,това не беше за мене ново:знаех ореола,който сияеше над обичната.Но да възбуди такова биене на сърцето,да извика подобни призраци само със своята хубост,с цветята и пъстрата кожа от див звяр,с един известен начин на въртене в кръг,което тя научила от някой си палячо,с контурите на хубави ръце;и всичко това ни без една дума,ни без една мисъл,без тя да благоволи да покаже,че го знае!Какво беше хаосът,ако е дело на седемте дни?
Това,което чувствах не беше обаче любов и не мога да кажа дали не беше друго нещо,ако това не беше жажда.За първи път през живота си почувствах да се разтрепти една непозната корда в сърцето ми.Гледката на това хубаво животно накара да се зачерви едно друго в моята утроба.Аз чувствах добре,не бих могъл да кажа на тази жена,че я обичам,нито че тя ми харесваше,нито даже,че тя беше хубава;на устните ми нямаше нищо друго,освен желанието ми да целуна нейните,да й кажа:"тези небрежни ръце-направи ми от тях един пояс;тази наклонена глава-подпри я върху мен;тази сладка усмивка-залепи я върху устата ми."Моето тяло обичаше нейното;аз бях хванат от красотата,както човек се хваща от виното.
Дежене мина и ме попита какво правя тук.
-Коя е тази жена?-му казвам аз.
Той ми отговори:
-Коя жена?За коя жена питате?
Улових го за ръката и го заведох в залата.Италианката ни беше накарала да дойдем.Тя се усмихна;направих крачка назад.
-А!-каза Дежене-вие сте танцували с Марка!
-Коя е тази Марка?-го попитах.
-Е!Тази безделница,която се смее там;харесва ли ви?
-Не,-възразих аз-валсирах с нея и исках да зная името й;не ми се харесва иначе.
Срамът ме караше да говоря така;но,щом като Дежене ме напусна,завтекох се след него.
-Вие сте много бърз!-каза той като се смееше.-Марка не е обикновено момиче;нея поддържа и е почти омъжена за господин де ***,посланик в Милано.Един от неговите приятели ми я доведе.Обаче-прибави той-разчитайте,че аз ще й говоря;не ще ви оставим да умрете,докато има изход.Може да успеем да я оставим да вечеря тук.
Той се отдалечи там горе.Не мога да кажа какво безпокойство почувствах като го гледах да се приближава до нея,но не можех да ги следя;те изчезнаха в тълпата.
"Истина ли е това?,си казвах,дотам ли дойде работата?Но какво?В един миг!О,Господи!Това ли ще бъде,което ще обичам?Но,след всичко,си мислех аз,това са моите чувства,които действат;вътре в моето сърце няма нищо."
аз търсех така да се успокоя.Но,няколко минути по-късно Дежене ме удари по рамото.
-Ще вечеряме ей сегичка-ми каза той-ще дадете ръка на Марка;тя знае,че ви се е харесала и това е тъкмо на място.
-Слушайте-му казвам-аз не зная какво изпитвам.Струва ми се,че виждам Вулкан с куция крак,обсипващ Венера с целувки,с брадата си,одимена в огнището му.Той втренчва уплашените си очи върху дебелите меса на своята жертва.Вглъбява се в гледката на тази жена,една единствена;сили се да се смее от радост;прави така,че да трепери от щастие;и през това време той си спомня за баща си Юпитер,който е седнал високо в небесата.
Дежене ме погледна без да ми отговори;той ми улови ръката и ме повлече.
-Аз съм уморен-каза ми той-аз съм печален;този шум ме убива.Хайде да вечеряме,това ще ни възобнови силите.
Вечерята беше великолепна;но аз само асистирах на нея.Не можех да се докосна до нищо:устните ми изнемощяваха.
-Но,какво ви е?-каза Марка.
Аз стоях като статуя и я гледах от глава до пети с нямо учудване.
Тя започна де се смее;Дежене,който ни наблюдаваше отдалече така също започна да се смее.Пред нея имаше една голяма кристална чаша,изваяна във формата на пахарка,която отразяваше върху хиляди блестящи плоскости светлината на лъскавите предмети и която сияеше като призма със седемте цвята на дъгата.Тя протегна небрежната си ръка и я напълни чак догоре с една златна вълна кипърско вино,от това сладко вино на Ориента,което ми се видя толкова горчиво по-късно,върху пустия пясъчен бряг на Лидо.
-Вземете-каза тя като ми го предлагаше-per voi,bambino mio.
-Заради теб и заради мен-й казах аз,като й предложих чашата на свой ред.Тя натопи в нея устните си,а аз я изпразних със скръб,която сякаш тя прочете в моите очи.
-Лошо ли е?-каза тя.
-Не-отговорих аз.
-Може би,боли ви главата?
-Не.
-Или сте уморен?
-Не.
-Е,тогава!Това е любовна мъка?-като говореше на свой жаргон,нейните очи ставаха сериозни.Знаех,че тя беше от Неапол и без да ще като говореше за любов,нейната Италия биеше в сърцето й.
Друга лудост се случи там горе.Главите вече се запалваха,чашите се чукаха;вече се покачваше по бледите бузи онази лека руменина,с която виното обагря лицата,докато попречи на срама да се покаже;един неясен шум,приличащ на покачващ се морски прилив ехтеше смутно;погледите се възпламеняваха тук и там;после се фиксираха изведнъж и оставаха отворени;не зная какъв вятър ги караше да плават един към друг всичките без неизвестни опиянения.Една жена се изправи като в спокойно море първата вълна,която мирише на буря и която се отправя,за да я предизвести;тя направи знак с ръка,за да въдвори тишина,изпразни чашата си наведнъж и от движението,което направи,развали прическата си;един сноп златни коси се търколи по раменете й;тя отвори устни и пожела да запее песен;окото й беше полузатворено.Тя дишаше с усилие;два пъти един пресипнал звук излезе от нейните потиснати гърди;смъртна бледност я покри тутакси и тя падна на стола.
Тогава започна невъобразим шум,който през повече от един час,докато трая вечерята,не престана до края.Невъзможно беше да се различи нещо,нито смеховете,нито песните,нито даже виковете.
-Как ви се струва?-ми каза Дежене.
-Нищо-отговорих аз-запушвам си ушите и гледам.
Сред тази вакханалия хубавата Марка стоеше няма,без да пие,подпряна спокойно върху голата си ръка и оставила своята леност да мечтае.Тя не изглеждаше нито учудена,нито трогната.
-Не обичате ли да правите като другите?-я попитах аз-вие,която ми бяхте предложила кипърско вино преди малко,не искате ли да вкусите от него също?
Като казах това,налях й една голяма чаша пълна догоре;тя я подигна бавно,пи малко,после я постави на масата и зае отново своята разсеяна поза.
Колкото повече наблюдавах тази Марка,толкова тя ми се показваше особена;тя не намираше удоволствие в нищо,но не й досаждаше също така нищо.Сякаш беше толкова мъчно да се разсърди,колкото и да й се направи удоволствие;тя правеше всичко,което я караха,но нищо по своя собствена инициатива.Аз мислех за гения на вечния покой и си думах,че ако тази статуя стане сомнамбул,тя би приличала на Марка.
-Добра ли си или лоша?-й казвах аз-скръбна или весела?Обичала ли си?Искаш ли да те обичат?Парите ли обичаш,удоволствието ли,или какво?Конете,полето,бала?
И на всички тези въпроси все същата усмивка от нейна страна,усмивка без радост и без мъка,която искаше да каже:"какво то това?" и нищо повече.
Приближих моите устни до нейните;тя ми даде една целувка,разсеяна и небрежна като нея,после поднесе кърпичката си на устата си.
-Марка,-й казах аз-горко на този,който би те обичал!
Тя наведе върху мен своето черно око,после го повдигна към небето и като вдигна пръст във въздуха с този италиански жест,който не се имитира,произнесе тихичко голямата дума,от женски род,на своята страна:Force!
Но сервираха десерта;мнозина от компаньоните бяха станали;едни пушеха,други седнаха да игрят,едно малко число останаха на масата;жените танцуваха,други заспиваха.Оркестърът дойде пак;свещите бледнееха,поставиха други.Спомних си за вечерята на Петроний,където лампите се изгасват около задрямалите господари,докато робите влизат на пръсти и крадат сребърните неща.Сред всичко това песните все продължаваха и трима англичани,три от тези мрачни фигури,за които континентът е болница,продължаваха напук на всичко най-зловещата балада,която е излизала от техните блата.
-Ела-казах на Марка-да вървим!
Тя стана и хвана ръката ми.
-До утре!-ми извика Дежене и ние излязохме от залата.
Като наближавахме квартирата на Марка,сърцето ми биеше със сила;не можех да говоря.Нямах никаква представа за подобна жена;тя не изпитваше нито желание,нито отвращение и аз не знаех какво да мисля като гледах да трепери ръката ми край това неподвижно същество.
Стаята ми беше като самата нея,мрачна и сладострастна;алабастрова лампа я полуосветяваше.Фотьойлите,софата бяха меки като легла и мисля,че всичко тук беше направено от пух и коприна.Като влизах,бях ударен от една силна миризма на турски пастилети,но не такива,каквито продават тук по улиците,а тези от Цариград,които са най-нервиращи и най-опасни от парфюмите.Тя позвъни.Влезе едно момиче.Тя премина с него в своя алков,без да ми каже нито дума и малко време след това я видях легнала,подпряна на лакътя си,все в своята безгрижна поза,която й беше привична.
Аз бях прав и я гледах.Чудно нещо:колкото повече й се любувах,толкова повече я намирах хубава,толкова повече чувствах да се разцъфтяват желанията,които тя ми вдъхваше.Незнам дали това не беше един магнетически ефект;нейното мълчание и нейната неподвижност ме завладяваха.Направих като нея,прострях се на софата срещу алкова и студът на смъртта ми обвя душата.
Биенията на кръвта в артериите са чуден часовник,който се чувства да работи само нощем.Човек,изоставен тогава от външните предмети,се натъква на самия себе си;той се чува как живее.Въпреки умората и скръбта,не можех да затворя очи;тези на Марка бяха устремени върху мене:ние се гледахме в тишината и полекичка,колкото можеше така,говорехме.
-Какво правите там?-каза тя най-сетне-Няма ли да дойдете при мене?
-Да,ще направя това-й отговорих-вие сте много хубава!
Чу се тиха въздишка,която приличаше на оплакване;една от кордите на арфата на Марка току-що се отпрегна.Аз извърнах главата си към този шум и видях как бледната багра на първите лъчи на зората пъстрееха прозорците.
Станах и разтворих пердетата;жива светлина проникна в стаята,приближих се до един прозорец и се спрях до него за няколко минути;небето беше чисто,слънцето без облаци.
-Ще дойдете ли?-повтори Марка.
Направих й знак да почака още.Известни разумни съображения я бяха накарали да избере този отдалечен квартал от центъра на града;може би тя имаше другаде още някой апартамент,защото приемаше понякога.Приятелите на любовника й идваха у нея и стаята,където ние бяхме,беше без съмнение един вид малка къщичка;тя беше над Люксембург,на който градината се простираше надалече пред очите ми.
Като гъба,която плава във водата,сякаш безпокойна под ръката,която я стиска и се плъзга между пръстите,за да излезе пак на повърхността;така се вълнуваше у мене нещо,което не можех нито да победя,нито да отдалеча.Гледката на Люксембургските алеи накара сърцето ми да трепне и се разцъфна съвсем друга мисъл.Колко пъти върху тези малки хълмчета,когато не се явявах в училище,съм се обтягал на сянка,с някоя хубава книга,цяла изпълнена с луда поезия!Защото,уви!Там беше разюздаността на моето детинство.Аз си възобнових всичките тези далечни спомени по обезлистените дървеса,по посърналите треви на градинските цветници.Там,когато бях на десет години,се разхождах с моя брат и с моя наставник,като хвърлях хляб на бедните замръзнали птички;там,седнал в някое кътче,гледах по цели часове как танцуват в кръг малките момичета;слушах как биеше моето наивно сърце от детските им песни;там,като отивах в колежа,прекосявах хиляди пъти все същата алея,погълнат от някой стих на Вергилий,като гонех с крак някое камъче.
-О,мое детинство!Ето те!-извиках аз-О,Боже мой!ето те тука!
Обърнах се.Марка беше заспала,лампата изгаснала,дневната светлина променила целия вид на стаята;шарките,които ми се струваха от син лазур,бяха от зеленикава и увяхнала краска,а Марка,хубавата статуя,простряна в алкова,беше посиняла като мъртва.
Потреперих,без да искам;погледнах алкова,после градината.;моята глава,уморена,натежаваше.Направих няколко крачки и отидох да седна пред една отворена писмена маса,до друг прозорец.Бях се навел над нея и видях машинално едно разгънато писмо,което беше оставено отгоре;то съдържаше само няколко думи.Прочетох ги няколко пъти наред,без да се пазя,докато смисъла им ми стана ясен,макар и не докрай;но бях изненадан изведнъж,макар да ми бе невъзможно да схвана всичко.Взех хартията и прочетох отново онова,което следваше,написано с лош правопис.
"Тя умря вчера.В единадесет часа се почувства изнемощяла;повика ме и ми каза:Луизон,аз ще отида при моя другар;ти иди и откачи от скрина чаршафа,който е на гвоздея;онзи,който прилича на другия.Аз се хвърлих на колене като заплаках;но тя протегна ръка,като викаше:не плачи!не плачи!...и тя издаде една такава въздишка..."
Останалото беше скъсано.Не мога да изразя впечатлението,което това зловещо писмо произведе върху мен;обърнах хартията и видях адреса на Марка,датата от навечерието.
-Тя умря?Но коя умряла?-виках аз,без да искам,като отивах в алкова-Умряла!Но,коя?Коя?
Марка отвори очи;тя ме видя седнал на леглото й с писмото в ръка.
-Майка ми умря-каза тя.-Вие няма ли да дойдете при мене?
И,като каза това,протегна ръка.
-Тишина!-й казах аз-спи и ме остави!
Тя се обърна и заспа отново.Гледах я известно време,докато се уверих,че тя не можеше вече да ме чуе,отдалечих се и излязох полекичка.