Дежене на всичко,което казвах ми отговаряше:"Това е една презряна жена;обещайте ми,че няма да я видите повече."Аз му се заклех тържествено.Той ме посъветва освен това да не й пиша изобщо,даже и да й правя укори и ако тя ми пише,да не й отговарям.Обещах му всичко това почти учуден,че той ми го искаше и ядосан,че можеше да предположи противното.
При все това първото нещо,което направих,откогато можах да стана и изляза от стаята си,беше да се затичам у моята метреса.Намерих я самичка,седнала на стол в един ъгъл на своята стая,с отпаднало лице и в най-голям безпорядък.Аз я отрупах с най-силни упреци;бях пиян от отчаяние.Крещях дотолкова,че стаята тътнеше,но в същото време сълзите ми прекъсваха понякога думите ми толкова силно,че паднах върху леглото,за да им дам воля."Ах!Невернице!Ах!Нещастнице!,й думах аз плачещ,ти знаеш ,че ще умра;това прави ли ти удоволствие?какво ти направих?"
Тя се хвърли на шията ми,каза ми,че била измамена,увлечена;че моя съперник я опил на тази фатална вечеря,но че тя не е била никога с него;че тя се отдала само на един момент от забрава;че тя извършила една грешка,но не едно престъпление;най-после,че тя виждала добре всичкото зло,което ми беше причинила;но,ако аз не й простя,и тя щяла също да умре.Тя изчерпа всичките сълзи,които искреното разкаяние има,всичкото красноречие,което болката има,за да ме утеши;бледна и блуждаеща,с разтворена роба,с коси разсипани върху раменете,на колене по средата на стаята,никога не бях я виждал толкова хубава и аз треперех от ужас,докато всичките мои чувства се възвръщаха пред това зрелище.
Излязох разбит,без да я виждам вече и едвам можех да се поддържам.Не исках никога да я видя вече;но само след четвърт час аз се завърнах отново при нея.Не знаех каква безнадеждна сила ме влечеше там;имах едно непонятно желание да я притежавам още един път,да изпия върху нейното чудесно тяло всичките тия горчиви сълзи и да се убием след това и двамата.Аз я мразех и обожавах;чувствах,че моята любов беше моя гибел,но да живея без нея-беше невъзможно.Изкачих се у тях като светкавица;не говорих на никого от слугите,влязох съвсем направо,познаващ къщата и блъснах вратата на стаята й.
Намерих я седнала пред своята тоалетна масичка,неподвижна и покрита със скъпоценни камъни.Нейната камериерка я решеше;тя държеше в ръка едно парче от червен креп,който тя прекарваше полекичка върху бузите си.Аз помислих,че сънувам;струваше ми се невъзможно,че това беше същата онази жена,която току-що видях преди четвърт час,удавена от болка и просната на пода;вцепених се като статуя.Тя като чу,че вратата й се отваря,извърна глава усмихваща се. "Вие ли сте?" каза тя.Тя се готвеше за бал и очакваше моя съперник,който щеше да я заведе там.Тя ме позна,стисна си устните и намръщи вежди.
Направих крачка да изляза.Аз гледах голия й гръб,гладък и напарфюмиран,където нейните коси бяха намокрени и на които блестеше гребен с диаманти.Този тил,седалище на жизнената сила,беше по-черен от ада;две блестящи плитки бяха извити там и леки сребърни треперушки се люлееха отгоре.Раменете и шията й,по-бели от млякото,караха да излиза от движението грубата и благовонна приправка от косми,която беше там.Имаше в тази завита конска грива незнам какво безсрамно хубаво,което сякаш се присмиваше на безпорядъка,който видях малко по-рано.Аз тръгнах изведнъж напред и ударих този тил с опакото на моя стиснат юмрук.Моята метреса не издаде вик;тя падна на ръцете си,след което аз излязох бързо.
Като се върнах у дома,треската ме захвана с такава сила,че бях принуден да се просна на леглото.Моята рана се отвори отново и аз страдах много.Дежене дойде да ме види;разказах му всичко,което се беше случило.Той ме изслуша с голямо мълчание,после се разходи известно време из стаята като човек,който не може да се реши на нещо.Най-после той се спря пред мене и си тръгна избухнал от смях - "Тази ваша първа метреса ли е?" - ми каза той. - "Не,му казах аз,това е последната."
Към полунощ,когато спях неспокоен сън,стори ми се,че чувам дълбока въздишка.Отворих очи и видях моята метреса,изправена до леглото ми,с кръстосане ръце,прилична на привидение.Не можах да не извикам от ужасяване като мислех,че това е плод на моя болен мозък.Скочих от леглото си и избягах на другия край на стаята;но тя дойде към мене. "Аз съм",каза тя;и като ми обгърна с ръце тялото,тя ме повлече. "Какво искаш от мене?-виках аз-Остави ме!Аз съм в състояние да те убия ей сега!"
- Е,добре,убий ме! - каза тя. - Аз ти измених,аз те измамих,аз съм безчестна и презряна;но аз те обичам и не мога да живея без тебе.
Аз я гледах:колко беше хубава тя!Цялото й тяло трепереше;очите й,удавени от любов,разпръскваха потоци от сладострастие;гърлото й беше голо,устните й горяха.Повдигнах я в моите обятия."Добре,казах й аз,но пред Господа,който ни вижда,пред духа на моя баща,заклевам те,че ще те убия ей сега и мене си също." Взех един нож за маса,който беше на моята камина и го поставих под възглавницата.
- Хайде,Октав - ми каза тя,като се усмихва и ме целува - не прави лудост.Ела,мое дете;всички тези ужаси те правят лош;ти имаш треска.Дай ми тоя нож.
Аз видях,че тя иска да го вземе."Чуйте ме, - й казах тогава - не зная коя сте и каква комедия играете,но колкото се отнася до мене,аз не играя.Обичах ви толкова,колкото може да обича един мъж на земята,и за мое нещастие и моя смърт,знайте,че аз ви обичам още безумно.Вие дойдохте да ми кажете,че ме обичате също,аз искам това;но,в името на всичко,което има свято в света,ако аз съм ваш любовник тази вечер,друг никой не ще бъде утре.Ей Богу,ей Богу,повтарях аз,не ще ви взема повече за метреса,защото ви мразя толкова,колкото ви и обичам.Ей Богу,ако искате от мене,убивам ви утре сутринта." Като говорех така,аз дойдох в пълен припадък.Тя хвърли своята мантия върху раменете си и излезе тичешком.
Когато Дежене узна тази история,ми каза:"Защо не я изслушахте?Вие сте съвсем без вкус;тя е хубава жена."
- Шегувате ли се?-му казах.Вярвате ли,че една подобна жена може да бъде моя съпруга?Вярвате ли,че ще съглася да я споделям с някой друг?Помислете си,тя самичка да признава,че друг някой я има,и искате ли аз да забравя,че я обичам,стига само да я имам?Ако вашата любов е такава,съжалявам ви.
Дежене ми каза,че той обичал само момичета и,че на тези работи не гледа отблизо."Мой драги Октав,прибави той,вие сте твърде млад;вие бихте желали да имате много неща и хубави неща,но каквито не съществуват.Вие вярвате в един-единствен вид любов;може би вие сте за това способен;аз го вярвам,но не ви го желая.Вие ще имате други метреси,приятелю мой и ще съжалявате един ден в бъдеще за това,което ви се случи тази нощ.Когато тази жена е дошла да ви търси,разбира се,че тя ви е обичала;тя не ви обича,може би в този час сега,тя е може би в обятията на друг;но тя ви е обичала нея нощ именно,в тази стая;и какво ви важи всичко останало?Вие сте имали една хубава нощ и ще съжалявате за нея,бъдете сигурни,защото тя не ще се върне вече.Една жена прощава всичко,освен само когато не я пожелаеш.Трябва нейната любов към вас да е била страшна,за да дойде да ви намери като е знаела и се е признавала за виновна,като се е съмнявала може би,че ще бъде отблъсната.Вярвайте ми,вие ще съжалявате за една подобна нощ,защото аз съм този,който ви казва,че вие не ще я имате вече."
Имаше във всичко това,което казваше Дежене една убедителност,толкова проста и толкова дълбока,едно толкова обезнадеждаващо спокойствие на житейската опитност,че аз треперех като го слушах.Когато той говореше,аз изпитвах едно силно влечение да отида пак у моята метреса или да й пиша да дойде.Бях неспособен да се вдигна;това ме избави от срама да се излагам отново пред моя съперник,когото тя може би очаква или да я намеря заключена с него.Но мене ми беше винаги лесно да й пиша;аз се питах,без да ща,в случай,ако бих й писал,дали ще дойде.
Когато Дежене си беше отишъл,аз почувствах едно колебание тъй страшно,че реших да сложа на това край,по какъвто и да било начин.След страшна борба,ужасът надви най-после любовта.Аз написах на моята метреса,че не ще я видя никога и,че я моля да не идва вече,ако не иска да се излага да бъде изпъдена още от вратата ми.Звъних силно,заповядах да занесат писмото ми колкото е възможно по-скоро.едва току-що моят слуга беше затворил вратата и аз извиках.Той не ме чу;не смеех да го повикам втори път;и,като сложих двете си ръце върху лицето,останах така погребан в най-дълбоко отчаяние.