"Тя: Обичам да отивам до прозореца. Приплъзвам тялото си. Раздирам с поглед пердето. Толкова е старо. Не помня колко е старо. Отмахвам го, сякаш отмахвам кичур от косите си. Гледам навън. Не познавам нищо. И този град не ме познава. Никога не ме е виждал. Не и мен. Не и това, което съм сега. Не помня колко съм стара. Само теб помня. Очите ти. Ръцете, с които ме рисуваш в съня си и наяве.

Той: Наблюдавам я докато седи до прозореца. Понякога не я познавам. Само си мисля, че я познавам. Страхува се, да не я позная.

Тя: Ръцете ти винаги са меки. Копринено меки. И малко влажни. Да. Усетих го при първият ни допир. Ти ме докосна. Реших, че ръцете ти са потни. Това ме възбуди. Твоята притеснителност, вертикална на мъжкото ти излъчване. Исках да ме докосваш. Помня, че тогава исках да ме докосваш. Не и сега. Не и мен. Не и това, което съм сега.

Той: Винаги отмества пердето бавно. Внимателно, някак тържествено. После с часове се взира в стената на отсрещната сграда. Питам се, какво ли вижда.

Тя: Усещам погледа, с който проследяваш траекторията на движението ми.
От теб до прозореца. Ти винаги оставаш в леглото. Трудно ти е да го напуснеш след това, което сме преживели там. Не говориш. Не произнасяш дори и една дума. Само ме гледаш. Гола съм. Но не и от кожата навътре. Не и това, което съм сега.

Той: Копнея да се приближа, поне малко...

Тя: Стената отсреща продължава да ме гледа. Влече ме. Потъвам в тъмната мазилка, като в море. Отплувам. Ти не можеш да ме стигнеш. Не ти достига смелост да ме последваш. Закотвен си за леглото. Дори не си мида. В теб няма нищо морско. Нищо солено. Дори влагата по ръцете ти. Дори тя не е солена...Само понякога погледа ти. Преди.

Той: Спомням си първата ни среща.Запознаха ни. Разпилях се от очите й. Пихме много кафе. Говорихме. Приказваше преди всичко тя. Държах ръцете й. Смехът й разсичаше стаята по диагонал. След това я поканих тук, на тавана. Говорихме малко. Мълчахме. Галех тялото й. Извиваше се, като вълна. Беше красива. Беше красиво. Забравих името си. Стана и отиде до прозореца. По тялото й се стичаха малки капчици пот. Беше горещо. Много горещо. Миналото лято.

Тя: Когато бях малка, обичах да правя корабчета от хартия. Мама ги наричаше параходи. Мама винаги използваше претенциозни думи. Не я попитах защо. Слагаше ги в аквариума и аз гледах как потъваха, натежали от водата. Рибите се разпръскваха. Криеха се под камъните. Минаваше време. Моето корабче спокойно лежеше на дъното. Тогава се приближаваха.
Изследваха го дълго. Опитваха го. Свикваха с него...Татко го вадеше с вилица.

Той: Каза, че иска да ми подари аквариум. За тавана. Да имало нещо морско. Съгласих се. В постоянната квадратура на живота ми се настаниха тя и той. Аквариума. В началото бе прекрасно. Не ме смущаваше постоянното бръмчене на помпата за въздух. Дори обичах да храня рибите сутрин. Гледах ги, когато я нямаше. Разказвах им разни истории. Чаках я....."