Цветето беше влюбено в художника. Цветето искаше да му подари душата си, една обикновена душа на едно съвсем обикновено цвете. Цветето не разбираше, че беше красиво, то просто искаше да го обичат. Художникът искаше душата му и от обич цветето му я подари - точно така безкористно и спокойно, както дни и нощи бе посрещало художника в ателието, бе търпяло избухванията му, захвърлените четки, нарязаните платна, редките посещения на едни такива момичета, които наричат себе си " нощни цветя ". То беше много възпитано цвете - никога не каза и една укорителна дума, не се натъжи, не се разгневи, просто един ден - или една нощ ? - си отиде....
Художникът нарисува своя шедьовър, достигна до своето просветление, сътвори своята Идея за цвете. Но това вече не беше неговото цвете. Художникът разбра, защото беше умен художник. И остана сам, много сам - имаше душата на цветето, самотата си, и обичта си - осъзната и сътворена в спомен ....
А момичетата, които идваха на гости в ателието му, се възхищаваха на уханието и се чудеха защо очите на художника са толкова тъжни...

Редактирано от Rene на 26.10.02 01:20.