А аз зная, защото днес се обърнах и Те видях … Отново усетих аромата ти … Ти седна – толкова си естествена. Кафе си поръчваш и много захар. Говорим си! Водопад от думи. Палиш цигара! Издишаш в дъха ми … вдишвам – действам без смисъл. Смеем се! Пак нещо смешно изтърсих. Погледнах към устните ти, а кафето, бялото “Виктори”, усмивката ти се разляха по моите … Мързелива целувка, от онези, които носят още от уханието на две тела слети в едно … Неволно стиснах ръката ти … и аромата изчезна … Прости ми … хилядите частички от мен се разбързаха да се слеят в нещо реално … Стреснах се, виждайки, че отново вървя с Нея и почти с досада се опитах да измъкна от косите си случайно объркалото се златно листо – как ли би изглеждало то в твоите коси? Стигнала съм до "Времето" ... колко много изгубени следи … Вдишвам за последно от тежкия утринен въздух, а сетивата ми се изпълват с нещо нежно, нещо по детски чисто, нещо като “Хуго” … нещо като жена … нещо като Теб … Вдишвам те и се страхувам да издишам, защото ще изчезнеш … Усещам те в мен … Усмивка през зъби, стиснати до болка … Тук си и не си … навсякъде или никъде … Обожавам мириса на тази моя си лъжа … моята сделка с Есента … Отново Хугото … няма да се обърна след Нея – днес вече зная, че няма да Те срещна … Поех своята глътка въздух … Широко затворени очи … ревниво ще Tе съхраня в сърцето си … жива …