Художникът искаше да разбере цветето, което бе на прозореца в стаята му. Той искаше да улови уханието му, да го събере цвят по цвят, да го изпише върху лъскавата длан на небето, за да му се наслади всяка божа душа. Затова художникът всеки ден го рисуваше. Ден след ден. Година след година...

Цветето увяхна неразбрано...
Художникът си спомни всички дни на своя живот, прекарани в стаята с цветето. Потопи мислите си в зората на утрото, в пръските на деня, в светлината на звездите, в соковете на корените и земята. После нарисува за последен път цветето и закачи картината на стената. Художникът остана сам, много сам....

Веднъж при него дойде едно прелестно момиче:
- Как ухае на цветя - каза тя. Потърси ги с поглед и видя картината на стената, от която се носеше дъх на цвете....

От обич художникът бе нарисувал душата на цветето....

Но за да я видиш, трябва да имаш...