Кво искаш да ми кажеш сега, че ще трябва да взема и да й благодаря ли на болката и да я превъзнасям и да й се радвам? Че кво иначе...ще ми е много зле без болката, ще ми се доплаче за нея и ще й се моля да дойде? Лошо ли ми е било без болката? А? Нищо, че е било бездушно, не е боляло поне... И кво, нямало живот без болката, е дай да ни боли винаги, че дано тогава поне усетим, че сме живели, ама пък за какво толкова ми е този живот, който се усеща само чрез болката. Ама тъй де, опитваш се да ме убедиш, че ако не е болката и ще ми е много зле, така ли? Опитвай се, опитвай, може и да успееш, може дори изведнъж да ми се прииска все да ме боли. Дали пък не съм си убедена по рождение...
И страх да има, казваш , било добре...Що? Защото не можем да намерим друг начин ли? Да заспиваш с него ..и да се събуждаш. Защо? Поради липса на друго ли? Поради това, че я няма надеждата да си я прегръщаш ли? Или си предпочиташ страха, че поне той бива оправдан понякога, а за надеждата няма такава надежда
И какво от това? И какво от онова? И въобще какво от всичко? Какво от живота, какво от смъртта? Какво от мен, какво от теб?
Аз по принцип питам "Защо?"...но тъй като никога не мога да намеря отговорите...