Не можеш да рисуваш ли? А искаш ли да ти покажа..не че аз съм много добра в рисуването...когато бях малка, ама съвсем малка..толкова, че какичките на 15 години ми изглеждаха лелички :) казваха, че ще стана художничка, рисувала съм хубаво..знаела съм как да избера цветовете, успявала съм да нацеля формата...а аз се смеех и рисувах...и продължих да рисувам..после рисувах по вратите..по стените...харесвах си нещо и го подарявах, нарисувано от мен...а цветове имах много, колкото искаш. А после...някой ми открадна боичките, не разбрах как..изведнъж изчезнаха, а аз нямах време да ги търся...всъщност знаех къде са, но ме беше страх да си ги поискам обратно..виждах ги всеки ден и всеки ден им казвах сбогом, забравях ги една по една, за какво ли са ми в края на краищата едни тъпи боички? Пък и вече не можех да рисувам така, както преди. Знам ли? Може би заедно с цветовете ми бяха откраднали и въображението...Останало ми е само червеното, нали ти казах...то е малко...една капка (от червеното), един щрих ( от картината), един миг ( от живота)...понякога умирам за картина в червено...такава, в която да използвам цялото...
Ама знаеш ли, все пак понякога ми се дорисува, нищо, че нямам въображение и нямам абсолютно никаква представа как се рисува вече, не помня...но ми се струва, че ако опиташ с мен, заедно можем да си спомним...
Ще си намеря цветовете първо...Първо златно..от слънцето..или от нечия усмивка...усмихни се, ама по-весело, че ако е тъжна, ще бъде мътно...После синьото..от небето..или от нечии очи..погледни ме, но обичайки ме, защото иначе ще бъде твърде тъмно...И зелено ще ми трябва..него ще взема от тревата...онази, на която лежахме в съня ми...Какво още..може би малко оранжево...като оранжевото на мечтите ми/ти..или като ръждата на любовта (ни)...
Хм...исках да нарисувам дъга, но не помня каква е тя...Виждала ли си скоро такава? Припомни ми...