Винаги съм казвал, че в човек бушуват чувства и мисли от едната до другата крайност - от най-лошото до най-доброто. Въпросът е какво ще позволим да излезе навън, това ни прави тези хора, които другите познават, уважават или не...
Само от нашата воля зависи да си сложим "автоцензура" на лошите мисли и да не им позволим да се превърнат в думи.

Мисля че точно това е "временно замазване на положението". Както добре си казал по-горе, от гледна точка на индивидуания морал е важно какво мисли човек, а не какво казва. Тоест, дори и човек да е не си служи с расистка или друг вид дискриминативна реторика, то ако мислите му са такива, той е морално "осъдим". В известен смисъл, ако човек мисли едно, а казва друго може би дори е двойно морално осъдим - веднъж за лошите помисл и втори път за това, че е лицемер и лъжец. В този ред на мисли, горещо препоръчвам "Чужденецът" на Албер Камю - дава доста интересна отправна точка за размисъл по този въпрос... Дали всъщност не е по-добре да сме искрени в изказа на своите мисли, отколкото умело да ги "маскираме" с цел социална приемливост?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите