За мама българинът е смърдящ простак.
Въпреки че съм щастливо омъжена, страдам за България.
Лична история...

Толкова ми се е искало да живея в Западна Европа и бях решена да замина с цената на всичко. Стресираше ме фактът, че ще остана в България и ще живея вечно в недоимък. Не съм от ученолюбивите, така че вариантът да продължа образованието си в някоя европейска държава автоматично отпадаше. Най-добрата възможност бе да си потърся половинката в чужбина. Започнах трескаво да преравям всички сайтове за запознанства в интернет. Пишех си с доста хора, но никой не ми се струваше достатъчно подходящ. Времето минаваше, а "моят виртуален принц" не се появяваше. Реших, че не бива да съм толкова претенциозна, и задълбочих отношенията с един мъж от Германия, който се казваше Руди. Пишехме си известно време, чувахме се по телефона. След време той дойде в България и решихме да се оженим. Майка ми беше доволна, за нея българският мъж е смърдящ простак, който псува и плюе по улиците. Бях научена да мисля, че чужденците са възпитани и галантни. Майка ми ме поощряваше и се радваше, че няма да изпадна като приятелката ми, омъжила се за нашенец, който бе доста шумен, викаше, но се и забавляваше. Правеха купони, а майка ми презрително казваше, че е превърнал къщата в хан. А аз бях горда. Не само щях да живея в Германия, сред тихи и възпитани хора, но и Руди бе толкова представителен и интелигентен. Омъжихме се в България и веднага заминахме за Франкфурт. Бях очарована от подредения свят, в който попаднах. С Руди се разбирахме добре, родителите му не ни притесняваха, идваха само когато ги поканим на гости. Всичко беше чудесно. Руди ходеше на работа, а аз гледах първото ни детенце. В един момент обаче всички дни започнаха да ми се сливат. Никой на никого не ходи на гости както в България или, ако искаш да отидеш, трябва да предупредиш месец предварително. Всички се държат възпитано, но лицемерно. Започна да ми липсва България, приятелите ми, дори и онези, които определях като вулгарни и невъзпитани. В началото се опитвах да проявявам търпение и да приемам германския манталитет и взаимоотношения. Казвах си: "Ще свикна, просто ми трябва време, нормално е да ми липсва мястото, където съм родена и живяла." Времето минаваше, но аз продължавах да се чувствам все така неуютно. Дори телефонните разговори с България не бяха достатъчни и не помагаха. Не споделих с Руди нищо, защото знаех, че за него това е естествената среда. Трябваше да намеря изход от тази ситуация. Лесно беше да напусна и да се върна в България, но имах семейство, което исках да запазя. Затова двамата със съпруга ми решихме да се връщам в родината си често. До голяма степен това възстанови моето вътрешно равновесие. Разбрах, че най-големият компромис при брак с чужденец е да приемеш да живееш в свят с различни порядки и ценностна система.

Даниела Петкова

....................................................................................................................................

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите