Не съм съгласен автоматично с категоричния извод, че двуезичието пречи на интеграцията. И има голямо значение за коя страна става дума. Ако е Европа, там са традиционно етнически държави и каквото и да ми говори Гетсби, в Германия, ако са ти черни мустаците и вакли очите, колкото и да ти е гладък немския те гледат по–иначе... Знам го от самите емигранти и деца на емигранти. Повече или по–малко из цяла Европа е така...

Аз съм в една от имигрантските държави – Америка. Тук съм от близо 12 години и мисля, че това ми дава известен ракурс към ситуацията с интегрирането...

В Америка дали и доколко ще се интегрираш си зависи само от самия тебе, като етническата ти принадлежност, религията или акцента като правило имат нищожно или никакво влияние към успеваемостта. Това което важи е да функционираш в бизнес механизмите на страната и твоята приложимост в схемата за генериране на пари.

Аз попаднах направо от "развития" социализъм в най–крайния капитализъм и ми отне време и известни жертви и провали докато се ориентирам в манталитета и обстановката.

Бързо разбрах обаче,че народи без комплекси за малоценост като нашия, с поколения поддържат у децата си и историческа гордост, и език, и религия, без това да им навреди социално или финансово. В Ню Йорк например има еврейски училища, повечето от гърците, които познавам, дори от трето поколение говорят сносен гръцки. В Южна Флорида и Южна Калифорния и Тексас по улиците се говори много повече испански, отколкото английски и никой не слуша "американска" музика. В цели райони на Луизиана първият език е френски (кейджън). Всичко е до личен избор.

В Америка на запазването на етническия идентитет даже се гледа положително и с известна завист, защото наследниците на Мейфлауър имат известен комплекс на ксенофобия и неспособност да се разбере света извън Щатите и Канада. В училище децата ми са сочени от учителите за пример и като отличници по американския материал (майка плаче!!!), и като двуезични и са обект на интерес сред другите деца и даже учат приятелчетата си на елементарен български. Да не говорим колко им е кеф, че когато не искат да бъдат разбрани от останалата тайфа, си имат "таен" език. Сега, след толкова години, ни предстои за първи път да си ходим в България. Те нямат никакви притеснения, че ще се чувстват чужди... Ни на баби и дядовци, ни сред нови другарчета...

Пристигнахме, когато сина ми беше на 2 и половина и още оттогава въведохме една "игра", че от прага на къщата навътре е България и никой не разбира английски. Получавахме редовно учебници от България за съответната възраст и изучихме буквара, история и география, имаме ежедневно по половин час занимания (четене или писане) по български, без който няма ни телевизия, ни игри. Децата са пластелин – трудно или не – адаптират се към всичко. Особено когато всичко им е поднесено като занимателна игра. И когато непрекъснато им се напомня, че знанието ги прави повече и е предимство пред тези, които не знаят. С времето те сами започват да усещат предимствата и всичко потича по–лесно. Като ги питаш какви са, гордо ти казват, че са българи, живеещи в Америка.

Това в никакъв случай не може да им повлияе негативно! Хората плащат торби с пари да научат втори език, а у дома всичко им идва естествено и безплатно... Това им дава още един избор. А, за другите не знам, но основната причина аз да емигрирам (освен финансовите и социални бакии в България), беше желанието да имам възможност за избор...

Накрая ще завърша с една проста истина:

"Колкото повече знаеш, толкова по–малко не знаеш".

Вовата