Желанието за самоубийство не е ли всъщност копнеж по един истински и щастлив живот? А не истинско желание за самоунищожение? Човек не иска да сложи край на живота си от хубаво (изключвам случаите на хора с психически отклонения, които не разбират какво вършат).

Преди много години една наша съседка се самоуби, оставяйки осем-годишно момченце. Преди около половин година и той сложи край на живота си на 29 години, а броени месеци след това си отиде и баща му (беше болен човекът).
Беше ми много гадно, още повече че ние бяхме следвали заедно философия, макар и в различни курсове, но си имахме приказката.

Много съм търсила обяснение за причините на цялата тази трагична история. Но единственото обяснение до което стигнах за момента е, че животът е адски жесток и безмилостен. И че който си мисли, че е застрахован срещу болести и всякакви други нещастия, дълбоко се се лъже.

Прави ми впечатление още нещо – много често няколко души в едно семейство си отиват бързо един след друг (в рамките на броени месеци, година, две). Не мога да намеря никакво рационално обяснение за това. Дали единият по някакъв начин не взима със себе си другия? Възможно ли е това? Или просто отговаря на максимата, че едно нещастие не идва само.

Адски много ми харесаха разсъжденията ти за „отвъд живота и смъртта”, но за съжаление аз съм твърде далеч от подобно осъзнаване. Не знам какво е нужно за това, едва ли са само практики и самовнушение. Май ми предстои да се лутам още цяла вечност.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите