Мисълта "има" навика да циркулира постоянно, дори когато въобще не ни е нужна. Всеки един човек може да го види в себе си. Спомените постоянно атакуват съзнанието ни. Най-често това са спомени, свързани с някакви пристрастия. Та този навик на мисълта да се връща отново и отново във вида на най-различни спомени, всъщност впоследствие, когато липсва осъзнаване, ни въвлича в последващи дейности (карми), обусловени от тия пристрастия, които отново и отново се "връщат", изскачат и като липсва осъзнаване (изследване на "аза", свадхая) какво точно доминира съзнанието ни - ето, че сме изцяло обсебени от тези пристрастия.
Всъщност тези спомени не е нужно постоянно да доминират всичко, свързано с нас - мислите ни, действията ни, отношенията ни с околните и т.н. Затова в оптималния вариант мисълта функционира единствено, когато е налице адекватно предизвикателство от живота (а не постоянно и безцелно циркулираща в съзнанието и обсебваща го). В останалите случаи съзнанието е в покой. Но като се вгледаме отново в себе си, установяваме колко трудно е това и колко сме се отдали на чувствеността...
А в паузите в циркулирането на мислите Е това, което поддържа живота. Тогава - няма "мислещ субект", който да се разделя изкуствено от "мисловните обекти". Това е състояние на недуалност в съзнанието, на единение с Живота, на покой и безусилност... На естествена хармония и зареждане с енергия.
Това е, което съм установил относно медитацията, както я разбирам. Не претендирам да съм много напреднал и знаещ иначе. Споделям само това, което съм разбрал.
|