- Честно казано не. Но се радвам да те видя.
Изправи се, оставяйки Жулиен да седи на земята. Приближи се до италианеца и като се усмихна добави:
- Както винаги появяването ти е впечатляващо. Извини ме за състоянието на дрехите ми, можех да те посрещна по-добре.
- О, няма нужда да се стараеш толкова много заради мен. Стори ми се, че този вампир ви притесняваше или греша?
Джовани срита тялото на Тирсенос и се изсмя, а очите му блеснаха хищно за част от секундата. След това пак погледна към Адриан сякаш чакаше утвърдителен отговор на въпроса си.
- Прав си. Животът ми ще е далеч по-лесен без него – направи пауза и внезапно продължи – порастнал си.
- Минаха три години, Адриан. За един човешки живот те могат да бъдат и малко и много.
Отново настъпи мълчание, в което се чуваше вятърът отвън който ставаше все по-силен и шепотът на сухите листа, които разпиляваше. Да, три години, които за вампир бяха нищо, но...Джовани беше пожелал да остане човек тогава в онази есен, беше се усмихнал както сега и бе отказал примамливото предложение. Детето за което човекът бе по- малоценен от кристална чаша, защо? Дали не беше променил намерението и за това да е дошъл? Адриан осъзнаваше колко много въпроси иска да му зададе и не знаеше откъде да започне. Може би...
-Дошъл си когато си чул какво става в градчето?
-Това не е въпрос. – разсмя се момчето и продължи – Да. Беше прекалено сладко предизвикателство. Пък и подозирах, че ще си тук, а когато научих за спектакъла в църквата бях уверен. Е, за какво пророчество става въпрос?
- Директен както винаги. И аз не знам вече. А ти колко вампири изби откакто си тук?
- Не очакваш да ги броя ,нали?
Джовани пак погледна към трупа в краката си , след това премести поглед към Жулиен , който все още седеше на земята и ги наблюдаваше внимателно от там. Беше малко учуден от начина по който го остави Адриан, а усмивката на Джовани му се струваше абсолютно противна. Изправи се и се замая , но отиде до Адриан и го хвана за ръката, без да каже нищо.
- Не се страхувай, Жулиен, няма да му позволя да ти направи нищо – усмихна се Адриан.
- Не се страхувам – каза Жулиен с рязък тон – Искам да си ходим.
- Да си ходим къде? Ако имаш предвид къщата на Карл, нямам желание да го виждам.
- В друга къща, има достатъчно празни...
- Има чудесно слънце навън – отбеляза Джовани – не знам дали си достатъчно древен за да го издържиш.
Жулиен наведе очи, но след това рязко изправи глава и впи очите си в него. Очи в които се събуждаха тъмни пламъци , напомнящи старо злато. Стисна устни и след това се тросна
- Може и да съм. Вече издържах два пъти.
Адриан го погледна укорително сякаш искаше да му се скара като на дете, но като видя очите му се намръщи още повече:
- Недей, Жулиен. Не прави глупости.
- Защо?
Внезапно Адриан издърпа ръката си от неговата и каза строго:
- В момента нямам желание да ти отговарям.
Метален звук прекъсна поредното натегнато мълчание. Беше звука на меч, който заспиваше в ножницата си.
- Адриан нека да излезем навън. Ти винаги си обичал слънцето, нали?
Адриан погледна към Джовани. Бе сплел ръце пред себе си и по пръстите му имаше кръв , а освободилия се от опашката му кичур отново го правеше да изглежда като дете. Не беше подозирал, че ще му припомни толкова много неща, че има толкова за спомняне.
Беше отишъл във Венеция и странеше от другите вампири, но вестта , че двама от тях са били обезглавени в една и съща нощ стигна бързо до него и го заинтересува. Без да участва внимателно следеше отстрани как двама вампири се постараха да открият кой е виновника и как търсенето им накрая ги отведе до къщата на някаква богата вдовица, която живееше сама със сина си. Знаеше че следва отмъщение и понеже нямаше нищо против да се разнообрази се присъедини към тях в нощта, когато решиха да го изпълнят. Спомняше си луната, която се отразяваше в канала и приканващо отворения прозорец през който влязоха без никакво затруднение. Спомняше си мъртвата тишина в спалнята на жената и агонизиращия й писък когато един от тях безмилостно заби зъбите си в нея. И после си спомняше дъгата от стоманен блясък която отне живота на единия вампир. Другият, все още надвесен над жертвата си, бе постигнат от същата участ и тялото му тежко се стовари върху нея. Тогава Адриан се отлепи като сянка от ъгъла на стаята и пристъпи невъзмутимо към нападателя, който не очакваше да има още някой и съвсем непредвидливо стоеше с гръб към него. Поне така му се стори преди момчето да се извие назад и да допре острието до гърлото му. Адриан не мръдна, загледан изгарящите, тъмни очи върху детското, опръскано с кръв лице около което се спускаха разрошени кичури. Внезапно ръката , която държеше меча трепна и момчето проговори:
- Ти не си дошъл да убиваш.
- Не съм.
Беше докоснал лицето му и бледите му пръсти се откроиха върху тъмната кожа , след това се усмихна и излезе. Но след това бе отишъл отново и започнаха да ухажват смъртта заедно. В нощните улици, покрай каналите, вампир и човек оплетени от страстта си към смъртта и след това от страстта си един към друг – студена , недовършена, болезнена. Но понякога слънцето ги караше да живеят.
Византиецът погледна още веднъж Джовани и се приближи към него , дръпвайки лентата от косите му които се плиснаха надолу , тъмни като нагорещена смола.
- Да, нека да излезем.
- Адриан! – изумлението в очите на Жулиен растеше с всяка секунда.
- Жулиен, стой тук, след малко се връщам, искам малко въздух.
- Ще дойда и аз.
- Не, недей. Прекалено скоро е, дори моята кръв не може да ти помогне ако се излагаш толкова често на слънце.
- Да, освен това има един вампир с който имахме доста бурна среща и вероятно ще иска да ми отмъсти, а може да е някъде наоколо. – включи се Джовани-Изглеждаше ми суетен и едва ли му се е понравила раздялата с хубавата му коса и гривните му.
Адриан се разсмя при мисълта за Атер. Направо не му се вярваше, но в края на крайщата Джовани се беше справил лесно с Тирсенос. А и нима имаше друг толкова накичен вампир наоколо? Единствено му се стори странно как тракиецът не си е отмъстил веднага за подобно посегателство. Нямаше как да навърже всичко което се навързваше прекрасно в съзнанието на тракиеца. Можеше да убие Джовани, можеше да го направи дори и снай-малкото заклинание , но не го беше направил, защото италианецът вероятно щеше да улесни домогванията му до Жулиен. За краткото време на схватката бе проникнал в съзнанието му и това, което видя там му харесваше.
-Атер?! – примигна Жулиен и изсъска срещу италианеца – Какво си направил на Атер?
- Откога си толкова загрижен за Атер? – вметна Адриан остро , но Жулиен не му обърна внимание
-Какво смяташ да направиш на Адриан?
- Нищо лошо няма да му направя, момченце. Ако исках , щях още преди години – усмихна му се мило и после погледна към Адриан – Нали?
След това тръгна към вратата и Адриан го последва, поглеждайки Жулиен през рамо. Момчето не можа да прочете значението на този поглед, но това че виждаше как Адриан излиза с такава лекота накара сърцето му да се свие. После го изпълни ужасяващо раздразнение, седна на пода и обви колене с ръцете си. Главата му пулсираше и сега повече от всякога искаше да се свърже с Атер, защото се заблуждаваше, че в момента целите им съвпадат.
Адриан излезе навън и топлината на слънцето полази по кожата му, въпреки хладния вятър, който развяваше косите на Джовани. Италианецът се обърна към него и каза със студена усмивка
- Ако още един път ме оставиш така, ще те убия.
Адриан се разсмя и го притегли към себе си:
- Някой ден ще ме убиеш така или иначе. А сега ми кажи защо дойде всъщност.

"You thought I would die from that? How cute."