Микелито осъзна, че бездействието, което си позволяваше при дадените обстоятелства бе направо престъпно. Дори присъщото му търпение бе започнало да се изчерпва след денонощието, което прекара в храма на Древните с Райънън, която определено не ставаше за компания в сегашното си състояние. Карл без малко щеше да я убие, и макар че Микелито не се бе отървал лесно, все пак се радваше, че не е на нейно място. Тя бе спала почти през цялото време като само рядко отваряше очи и го поглеждаше с безизразния си помътен поглед. На него самият не му харесваше факта, че му остава толкова време да мисли без да успее да стигне до някакъв изход или поне извод. На моменти му идваше да си блъска главата в стената, обвинявайки себе си за целия панаир. Да, Пророчеството съществуваше, но ако беше преодолял суетата си , вероятно всичко щеше да мине по-спокойно, поне в началото, преди онези побъркани вампири да дойдат и да усложнят нещата с неуредените си отношения. Микелито въздъхна и реши, че ако не тръгне веднага има опасност да остане тук с дни, а колкото и привлекателна да му се струваше тази възможност, не можеше да си позволи да се откаже от играта, която бе започнал точно когато краят наближаваше, или поне изглеждаше така. Кой знае… Махна с ръка за да прогони поредните мрачни мисли, които се опитваха да го залеят. Беше си изградил някакъв план за действие и изобщо не смяташе да разсъждава доколко е правилен. Хвърли бърз поглед към Райънън и по стар навик се помоли на всички светии за които се сети да не й се случи нещо, защото се досещаше, че макар и виновен за състоянието й , Карл нямаше да изпадне във възторг от това.
Докато вървеше към кръчмата Микелито установи с изненада , че в града имаше повече хора отколкото в предишните нощи за сметка на вампирското присъствие . Знаеше , че Древните са унищожили колкото хора, толкова и вампири и някой от по-младите му събратя вероятно се бяха върнали от където са дошли, решавайки че няма смисъл да рискуват безсмъртието си заради някакво пророчество, което не им бе напълно ясно и щеше да се изпълни и без тях.
Микелито изписа на лицето си възможно на-нехайното изражение и отвори вратата на кръчмата. Някои от присъстващите изглеждаха притеснени и свъсени, но други откровено се забавляваха. Всеки посрещаше края на света по различни начини. Хареса един пияница , който дремеше в по-тъмна част на кръчмата и седна при него. Малко по-късно щеше да намери начин да го заведе до пещерата.
Към тях се приближи млада жена и попита:
- Какво ще желаете, мосю?
- Чаша вино – измънка Микелито – И…нещо за ядене.
Тя се усмихна и се понесе към бара с плавна походка, поклащайки бедрата си. Микелито тъкмо си мислеше , че повече от всичко би искал да опита нея, когато разговор от съседната маса привлече вниманието му.
- Днес се справихме поне с трийсетина от онези изчадия. Съвсем скоро ще изчистим града.
- Казах ви, че не са толкова недосегаеми, нали – глас с плътен испански акцент – трябваше да започнете по-рано. Слънцето в тази част на Франция е хубаво.
Микелито се извърна в посоката от където идваше разговора
- Утре продължаваме, но този път извън града. Трябва да проверим пещерите.
- Не. Там е прекалено опасно –възрази първият.
Бяха трима и този, който говореше сега бе единственият местен. Третият само мълчеше и ги наблюдаваше.
- Опасно? – разсмя се испанецът – Вие, мосю, твърдяхте, че всички вампири са опасни, а както забелязахте има доста начини да се унищожат. Да знаете как хубаво гореше онази хасиенда…
Микелито се ококори и му се прииска да потъне вдън земя. Нима говореха за испанската централа? Изведнъж го обзе паника и едва не подскочи, когато жената дойде да сервира вечерята му. Започна да чопли зле изглеждащата храна в чинията , чудейки се дали да не се махне веднага, когато краткото мълчание на съседната маса бе прекъснато от тих глас, толкова тих, че без помощта на вампирските си сетива едва ли би го чул от това разстояние.
- Съгласих се да ви помогна при едно условие – включи се третия с тон, който не бе свикнал на възражения – намерете ми светлокосия вампир, онзи, който е бил в църквата.
Микелито стреснато вдигна глава. Погледът му попадна на младия човек, който бе изрекъл последната реплика. Лицето му би изглеждало съвсем миловидно, ако в тъмните му очи не се таеше особен, хищнически блясък. Микелито изтръпна, усещайки, че тези очи го наблюдават по-внимателно, отколкото му се искаше. Внезапно човекът се изправи и най безцеремонно дойде и седна при него, след което прошепна:
- Знам какъв си и кой си. Онези господа там ще се радват да им кажа, но няма да го направя. Не искам циркове сега, а и е нощ, предполагам, че имаш някакво преимущество.
Микелито примигна неразбиращо, а непознатия се усмихна и продължи :
- Харесваш ми, нямам нищо против теб и другите вампири… Случайно да знаеш къде е Адриан?
- Кой си ти по дяволите? – изръмжа Микелито
Отново го огледа внимателно, но не разбра нищо повече от преди. Изглеждаше много млад, имаше изискани черти и нежна усмивка, почти детска, но твърдостта в очите му бе плашеща. Дрехите му издаваха значителното състояние, което вероятно притежаваше и добрия вкус, с който го използваше. Личеше му че е чужденец , но Микелито не успя да намери нито в чертите му, нито в акцента му нещо, което да му подскаже от къде е дошъл.
- Няма значение. –отговори той и отпи от чашата на Микелито
- Не знам къде е.
- Добре. Вярвам ти – внезапно се наклони към него – Но като разбереш ще ми кажеш.
Изправи се и го потупа по рамото:
- Впрочем съжалявам за хасиендата, не беше моя идея. А сега е най-добре да си тръгваш.
Микелито се беше изнервил достатъчно и нямаше нужда от никакви подкани за това . Излезе незабелязано и пое обратно към пещерите. Тъмнината не успя да го успокои и странната среща го накара да се взира във всяка преминаваща сянка. Най-много от всичко му се искаше да се натъкне на Карл, който да му посочи изход от ситуацията след поредното мъмрене, но знаеше, че късметът му не може да е чак толкова голям. Първо трябваше да измъкне онова русо създание дори с цената на част от собствената си кръв и след това да стигне до къщата на Карл за да намери ако не него, то поне някой изпаднал от тестето жокер.
Когато влетя в пещерата едва не тупна назад, виждайки поредната не особено приятна изненада за тази нощ.
Скръстил крака и подпрял брадичката си с ръце , на едно от леглата седеше Адриан и се взираше право в него. Очите му бяха като черни бездни около които се разливаха зелени пламъци и прогаряха съзнанието на Микелито, който не смееше дори да диша и по неравния ритъм на сърцето на другия вампир , разбираше, че нещо не е наред. Внезапно Адриан рязко разтвори ръцете си и презрително хвърли към Микелито нещо, което издрънча в краката му. Испанецът се наведе бавно без да изпуска Адриан от очи и опипа земята пред себе си. Чак когато усети под пръстите си студения метал погледна ръцете си и осъзна, че държи колието на Райънън, по което лепнеше все още незасъхнала кръв. Очите му се разшириха от ужас, погледна нагоре и бавно се изправи. Продължавайки да седи на мястото си, Адриан отметна заплетените къдрици от очите си и сладкия му, зловещ смях изпълни пещерата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите