-Жулиен? Трябва да тръгваме-каза тихо Дъглас.
-Не-промърмори момчето-Не мога.
Вампирът клекна до стола и се втренчи в лицето на Жулиен. Не знаеше какво ще стане, ако не успеят да стигнат до друг град до утре сутрин. Момчето нямаше да издържи на слънчевите лъчи още веднъж, а и самия той се чувстваше зле. Надяваше се че плътта на младия вампир ще е по-устойчива и слънцето няма да я нарани толкова, но очакванията му се оказаха грешни. Момчето изглеждаше бледо, прекалено бледо, независимо че раните по ръцете и лицето почти бяха зарастнали. Ако беше смъртно дете, сигурно щеше да си помисли че умира от страшна болест, която изпива всяка капка жизненост от тялото му. Трябаше му кръв и то бързо.
-Как се чувстваш, момче?-каза загрижено Дъглас, макар да осъзнаваше че отговора на въпраса му е пределно ясен.
-Зле, не мога-Жулиен замълча за малко, после продължи-не мога да се движа, боли.
Дъглас стана и почна да обикаля нервно стаята, нямаше намарение да създава безпорядък тук, затова взе бързо решение. Захапа китката си.
-Момче, нямаме време да разиграваш театри, затова пий. Надявам се да възвърнеш поне малко от силата си, защото иначе ще се наложи да използваме някой от персонала за закуската ти, а това ще доведе до много нежелани ситуации.
Очите на Жулиен пробляснаха за секунда, но после пак потъмняха. Кръвта която пиеше, с нищо не променяще бледото изражение на лицето му. Дъглас забеляза това и отдръпна ръката си. Жулиен беше прекалил и той се чувстваше доста отпаднал.
-Как си, момче?-попита отново Дъглас.
-Не по-добре от преди-прошепна Жулиен и се свлече от стола. Целия почна да трепери, лицето му придоби още по-ужасяващо изражение.
-По дяволите, Адриане! Как да очаквам твое творение да се излекува с някаква долнопробна вампирска кръв!-изсъска Дъглас и пак почна да обикаля нервно стаята.-Момче, трябва да знаеш че ти си лишен от добър късмет...а Адриан е най-лошото, което може да те сполети....
-Тогава защо да не умра?-попита тъжно Жулиен.
-О, млъкни!
Дъгла вдигна момчето от пода и го сложи на леглото. След което продължи да нервничи, мърморейки нещо.
-Ще стоиш тук, не очаквам да се опиташ да хукнеш някъде, но все пак си достатъчно непредвидим в лудостта си. Просто стой тук, докато извикам някой, с който да се нахраниш, а после отново тръгваме, надявам се кръвта на смъртен да ти помогне.
-Колкото твоята?-попита Жулиен саркастично.
-Млъкни, момче. Не мърдай от тук.
-Ще се постарая.
Дъглас хвърли един пренебрежителен поглед към момчето и затвори вратата.
Жулиен бързо се изправи и почна да оглежда внимателно стаята, трябваше да измисли нещо и то бързо. Скочи от леглото и започна да търси по шкафовете. Не знаеше какво може да направи, просто трябваше да се махне от тук, да се върне обратно. Нищо, навсякъде-нищо. Хвърли един отчаян поглед на стаята и седна на леглото. После изведнъж нещо привлече погледа му. Стана бързо и грабна свещника, както очакваше беше достатъчно тежък и се надяваше да замая поне за малко Дъглас. Усети приближаващите стъпки, легна отново на леглото и скри свещника под възглавницата. Стоя няколко секунди в това положение, след което се намръщи и седна като облегна глава на стената.
-Виждам че си се размърдал малко-каза радостно Дъглас.
-Нали трябваше да не мърдам-промърмори Жулиен със същия болнав тон, както преди.
-О, малко, лудо момче....След малко ще дойдат да донесат нещо за ядене, възползвай се от възможността и гледай да се пооправиш-отбеляза равно Дъглас, после седна на леглото до Жулиен и се замисли.-Знаеш ли каква е твоята дарба?
-Какво?
-Всеки вампир има способност, която да развива...винаги е различна. До колкото разбрах, по-старите дори могат да летят.
-Като Адриан ли?-полюбопитства момчето.
-Той...има доста различни способности, но тази все още не е развил.
-А какво може той? А аз какво мога? Каква е разликата....
-По-спокойно, момче, ще се измориш и ще трябва да те нося. За Адриан се носят легенди, всъщност подобни като тези за Карл, но предполагам ти не искаш да чуваш неговото име. Да, определено не искаш, спри да се мръщиш.
На вратата се почука и вътре влезе младо момиче, на годините на Жулиен,което носеше малко развалена храна. Веднага, когато момичето влезе погледна стреснато към Жулиен. Той изглеждаше ужасен от Дъглас. Когато вампирът стана, за да вземе храната, Жулиен извади свещника и го удари в тила. Вампирът понечи да се обърне, но момчето отново го удари. Момичето беше готово да се разпищи, но Жулиен скочи от леглото, запуши устата и почна да говоря бавно.
-Това тук не е човек. Не, няма да пищиш, изслушай ме. Той щеше да те убие, това е демон, трябва да го убиете веднага, преди да се е съвзел, защото тогава той ще изпие кръвта на всички ви. Няма да остане жив човек, никой!
-Той щеше да убие и теб, нали? Ти не си демон, ти си моят ангел-каза момичето изплашено.
-Да, той щеше да убие и мен, но ние с теб-Жулиен млъкна за малко после пак продължи-ние с теб го надвихме, ти го победи, но само за малко. Трябва да го убиете. Веднага. Трябва веднага да го убиете-очите му пробляснаха, както златото лъщи на слънце.
Момичето остана втренчено в лицето му, а после бавно проговори.
-Ти наистина си моят ангел. Как да го убия?
-Изгори го-злобна усмивка се появи на лицето на Жулиен.-Аз тръгвам, нямам никакво време, а не искаш другите да видят твоя спасител, нали?
Жулиен изхвърча през вратата, като без малко не я отнесе със себе си и се молеше Дъглас да не го настигне, защото беше свършен. Всъщност свършен там или тук или където и да било, какво значение имаше за него. На края на коридора се спря. Не можеше да излезе през вратата. Огледа се. В дъното имаше прозорец, определено щеше да боли, но и сутрешното слънце болеше, а се оправи значително бързо. Целия театър, който изигра, мислеше си Жулиен, беше перфектен. Не можеше да бъде по-добре, а сега само трябваше да стигне до там преди да съмне, имаше досататъчно време. Отвори прозореца, прецени височината и реши че ще успее без да счупи нещо, като малко момче беше скачал от високи дървета, един прозорец нямаше да го затрудни. Стъпи на земята леко, като котка и почна бавно да оглежда мястото.
Изчака малко, беше решил да си намери кон и кръв и усещаше че скоро ще намери и двете. През вратата на една от съседните къщи излезе добре облечен мъж на средна възраст, който щеше да пътува. На улицата беше спрял потрошен файтон с два мършави, но иначе хубави коня. Кочияшът сигурно беше отишъл да пие, защото господинът, който е чакал се е забавил прекалено много. Жулиен се приближи бавно до мъжът и заговори:
-Мосю, не знаете ли че е опасно да пътувате през нощта?
-Млади момко, за теб е по-опасно да се разхождаш по улиците по това време.
-Не мисля-Жулиен се ухили и два дълги кучешки зъба се показаха. Той хвана мъжът и заби зъбите си в него. Взе палтото и цилиндерът му, а него бутна във файтона. Скоро през вратата на кръчмата излезе старец с прошарена коса и закърпен костюм и промърмори прегракнало:
-Съжалям, мосю, но ви чаках, а вие се забавихте и.....
Старецът падна мъртъв.
-Адриан-прошепна Жулиен.
Момчето хвърли шапката, развърза един от конете и го яхна.
Щеше да пристигне бързо.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите