Вървейки през града Адриан от време на време чуваше писъци и знаеше от какво са причинени. Тримата Древни бяха излезли и унищожаваха всичко по пътя си . Бе настанало времето собствените му желания да се изпълнят, но преди това в нетърпението си бе пропуснал факта, че Древните няма да се разберат лесно. Вероятно всеки от тях искаше да е единствено божество, а ако се избиеха помежду си, тогава какъв бе смисълът на Пророчеството и на всичко, през което бе преминал. Чу поредния вик на поредното същество, което се бе простило с живота си. Адриан се усмихна на усещането за смърт, което мина през него и се изпари като ароматен полъх към небесата. Но дали заслужаваше подобна участ? Въпросът го накара да се намръщи – това не бяха негови мисли. Всички рано или късно поемат пътя към Бездната, а той копнееше да хвърли света в нея. До преди няколко дни, преди да се появи причината да се колебае или по-скоро, преди да я създаде от собствената си кръв.
Жулиен вървеше до него и по лицето му се стичаха сълзи. Макар да му беше трудно да издържа подобен ужас, трябваше да успее заради Адриан. И той вече убиваше, би превърнал и себе си в пепел ако Адриан поискаше това. Но дали го разбираше или го възприемаше като поредната си играчка, както го нарече онзи Карл. Опитваше се да се пребори с пълзящото по вените му съмнение и с радост излезе от къщата без да го интересува накъде ще тръгнат. Забеляза, че отново наближават църквата.
- Защо отиваме там?
- Искам да намеря вампира, който ти помогна да излезеш миналата нощ.
- Но защо?
- Жулиен…не искам да ти отговоря все още. Ако той е тук ще разбереш съвсем скоро.
Видя купчинките пепел, натежали от дъжда, които вятърът не бе успял да разсее. Стъпките му се отпечатаха по последното, което бе останало от враговете му и той се разсмя и в този смях отсъстваше облекчение, а бе изпълнен със студен триумф. Справедливост, до която бе достигнал сам вместо да се надява на някаква божествена справедливост. Трябваше да е така и занапред – трябваше да е сам.

Подземието изглеждаше още по-огромно заради празнотата си. Дъглас седеше на масата и разсеяно чертаеше фигури по каменния плот с пръсти, потопени в червена течност, която трудно би могла да се различи в сумрака. Вино? Кръв? Вдигна поглед към посетителите без да изрази каквато и да е емоция
- Надявах се да те намеря тук, макар да ми е трудно да си обясня защо си решил да останеш.
- Аз също. Може би защото няма къде да отида. Не…не е това – на света има толкова места, които обичам, и други, където никога не съм бил, но… - въздъхна тежко
- Трябваше да го направя, Дъглас.
- Знам. А аз трябва да ти благодаря, затова и изведох момчето. Всички тези векове изпитвах угризения, че не успях да ти помогна тогава. Толкова се възхищавам на силата и гордостта ти, Адриан, но в тях има нещо трагично, което ще те погуби.
- Предполагам. Но се надявам преди това да успея…
- Какво?
Адриан не отговори и очите му плъзнаха по стените. Не му се говореше за плановете, в които вечно нещо му убягваше и отговори с въпрос.
- Ти ли ги изгори?
-Да. Когато ти и момчето си тръгнахте, пренесох всички навън и ако можех щях да остана да видя как изгарят…Но сега не знам какво съм – бях с тях шест века
- Защо?
- Отначало по принуда. Когато станах вампир вече имах деца и ме заплашиха , че ще ги убият, а аз не исках да съм отговорен за това. Видях ги как порастват и се радвах, че никога не разбраха какво се е случило с баща им преди да умрат спокойно. След това ме задържа друго. Фланаган още тогава бе водач и по някаква причина бях единствения, който успяваше да намали жестокостите му, което ставаше все по-трудно когато Латарн се появи. Но все някак се справях и това бе моята причина да остана при тях. А сега отчаяно търся причина за да продължа съществуването си.
Той стана , след това седна отново и обори глава на ръцете си. Адриан забеляза, че в косите му има сребристи нишки. Изстрадалото му лице го караше да изглежда стар и изморен , но очите му говореха за непоклатима твърдост. Адриан се приближи към масата.
- Аз ще ти дам причина.
Дъглас го погледна изумено, сякаш не бе разбрал думите му.
- Търсех те, за да те помоля за нещо, но разбира се ти не си длъжен да се съгласиш. И все пак това е някаква причина…Моля те, отведи Жулиен далеч от този град и…
- Не! Адриан, моля те недей!
Жулиен се вкопчи в ръката му. Изглеждаше объркан и уплашен. Това беше единственото, което не бе готов да направи заради него. Адриан се намръщи, макар и да му бе ясно каква би била първата му реакция. Обърна се към него и се вгледа в очите му.
- Не ми противоречи, малки мой. Не искам да си тук… Сам виждаш какво става в този град и то няма да свърши бързо, а когато свърши е възможно да не остане никой от нас. Сгреших когато те направих вампир – избързах и…
- Сгрешил си?– дръпна се от него и продължи - Значи за теб съм само грешката, от която трябва да се отървеш? Или наистина бях поредната играчка.
- Не е така, Жулиен, разбери ме. Ако онази нощ на моста си беше тръгнал, може би вече щеше да си извън града, нямаше да ме познаваш, нямаше да станеш свидетел на всичкия ужас от последните няколко нощи.
- Но можеше да съм станал жертва на друг вампир – не се отказа момчето – Вампир, който не би ми показал този красив нощен свят. Вампир, който не е така пленителен в своята обреченост. Защо не ме уби още там?
- Тогава исках да те използвам, знаеш, че това, което Карл ти каза е вярно.
- Карл, Карл, Карл! Не искам да чувам това проклето име. Отпращаш ме заради него!
Жулиен плачеше от яд. Искаше му се да разбие нещо, дори да удари Адриан. А най-много искаше да убие Карл. Само ако можеше да го намери, трябваше да има начин да го погуби въпреки своята младост. Заби нокти в дланите си и от тях потече кръв. Не издържаше отправения към него съжалителен поглед и извърна глава. Адриан се приближи до него и се опита да го прегърне, но момчето отскочи назад. Дъглас гледаше учудено сцената, която се развиваше пред очите му
- Преча ти. Знам , че ти преча. Затова ти предложих…. да си тръгна… ако ме беше оставил тогава може би…нямаше да знам, че той…щях…
Сълзите стягаха гърлото му, но Адриан знаеше , че не може да си позволи да постъпи по друг начин. Имаше нещо вярно в думите му, че му пречи – пречеше на безстрастието му и на безусловната му любов към смъртта, на разрушителните му планове, на свободата му от всякаква милост. Отново се приближи към него и този път не го остави да се дръпне, усещайки как тялото му се разтрепери.
- Как да те накарам да ми повярваш, малки мой, толкова е сложно.
Прокара пръсти по резките, които си бе причинил сам, след това го целуна по челото.
- Възможно е никога повече да не ме видиш Жулиен, но не ме мрази. Аз съм това, което съм – не мога да бъда друг , а и не искам.
Отстрани го от себе си и го побутна към Дъглас, който го гледаше със съчувствие.
- Сега тръгвайте, минете през гората на храма – те няма да се върнат скоро в тази посока. Имате време тази нощ да стигнете достатъчно далеч. Ако отново не съм сгрешил, каквото има да се случва, ще стане в този град.
Дъглас кимна и хвана Жулиен за ръката като малко дете. Момчето не се възпротиви, гледаше към Адриан , искаше да отнесе образа му със себе си, но знаеше, че това не достатъчно. В очите му се четеше примирение, но зад него се криеше съвсем друго, което блесна, когато погледна през рамо за да види създателя си за последно преди да излезе.

Не след дълго Адриан също излезе от църквата и тръгна с уверени стъпки към града. Беше му по-леко сега, когато Жулиен не беше до него, когато го нямаше онова влудяващо чувство на отговорност. У него се възвръщаше безстрастието, което го правеше способен на всичко и можеше отново да преследва целите си по необходимия начин. Целите му? Какви всъщност бяха те, в какво се бяха превърнали откакто дойде тук и отново срещна Карл? Колко му липсваше от Пророчеството и бе ли разгадал правилно това, което има? Тръсна глава за да се отърве от жилещите въпроси.
Карл, отново избра лесния начин, нали?
Знаеше, че няма да му отговори сега, съзнанието му спеше и затова дори не изчака. Облегна се на едно дърво и затвори очи за момент – трябваше да се съсредоточи върху това, което става около него. Внезапно чу нисък, мелодичен глас, който му говореше на език, който не бе чувал отдавна, но все пак си спомняше. Езикът, на който бе написан надписът в храма. Авил ен иак а пулумха…годините ще продължат като звездите…
- Ти си Адриан, нали? Идваш с мен.
Преди да успее да направи или да каже нещо, Адриан усети как две силни ръце го хванаха и го понесоха над земята.


Безсмъртието е само част от безкрая, няма нищо отвъд, нито отвътре