Карл се подпря на рамката на прозореца и се загледа през него замислено. Щяха да излезат, а нещо му подсказваше че вече са потеглили към градът. Ако не се махнеше бързо щеше да има неочаквани гости и се чудеше кой би го навестил първи. Забеляза че ръцете му треперят, а краката му едвам го издържаха. Съсредоточи се, опитвайки се да да запази равновесие. Слезе по стълбите залитайки и се строполи на пода. Не вярваше във виденията, а точно в момента беше убеден че му се явава такова.
Беше там, онова място, онези години. Пред него се изправи тракиецът, който с усмивка му подаваше ритон пълен с кръв. Ритонът....същия ритон. Човешкото лице застинало в ужасът пред смъртта, изобразено безпрогрешно върху съдът.
Кръвта се стичаше от него и покриваше блестящото злато, като придаваше на лицето все по-реални размери, докато не разпозна в него чертите на тракиецът. Не му правеше впечатление, искаше да отпие от ритона. Кръв с кръвта. Думи изречени на друг таен, древен език запрескачаха в главата му като вихър. Знаеше че не би трябвало да ги разбира но те придобиха образ, придобиха значение.....
....а божество на пещери в канелена гора
ще трябва да намери верен път
на слънчево дете в кръвта...
Ритонът измени формата си. Лицето вече не беше същото, но ставаше все по-реално в умът му. Лицето на Адриан. Трябваше да се съвземе. Трябваше....
Книгата, златната корица...отвори се...думите излязоха от нея и се понесоха около тракиецът.
Безсмъртието е само част от безкрая, няма нищо отвъд, нито отвътре. Вече не принадлежа на богинята, аз съм над нея-бог между смъртните, чудовище между боговете....
Думите секнаха, за да почнат нови, но Карл знаеше че не са излезли изпод златната корица. Тракиецът горовеше:
"Няма граници пред божественото, ела с мен и бъди бог, римлянино."
Нима боговете не се избиват за мястото си сред хората?
"А какво значение има това? С теб можем да владеем светът и всички божества в него. Ела с мен."
Ако не съм с теб съм против теб, нали така?
"Не се опълчвай срещу моята воля. Боговете могат да тъпчат по-малките богове."
Понякога по-малките богове остават незабелязани.
"Не си по-малък бог, Карл. Остави изумлението и владей с мен."
А кога ще разделяме? Дори и за един древен бог-пияница би било добре да се представи.
"Нима ми е нужно име? Имам хиляди. Служих на богинята майка, но тя ме изостави и позволи ми да достигна мъдростта й.Бях нейн жрец-посветен в магиите на траките. Атер посветения."
Доста наивен си за бог.
" Глупако, смееш да се подиграваш с мен! Наивен си ти да вярваш в пророчества!"
Вярвам ли?
"А нима не вярваш?"
Вярват глупаците.
"Тогава си глупак."
Въпрос на лично мнение.
"Ела с мен."
Имам ли право на избор?
"Никакво!"

Усети как видението загуби образ. Бавно очите му възприеха обстановката в стаята, счупеният стол, канапето, леглото, предметите които беше потрошил преди и сега. Не беше минало много време. Изправи се залитайки. Главата му щеше да се пръсне. Не можеше повече да издържи. Остави се на мислите и остана загледан в тъмните завеси. Изведнъж най-налудничавата, а за момента и най-добра идея го връхлетя.
Вратата изскърца, бавно се отвори и Райънън влезе вътре. Не изглеждаше особено добре, а и по изражението на лицето й си личеше че настроението й също не беше добро. Когато видя Карл се втурна към него и го прегърна. Той видя белезите от ножа по вратът й, макар че добре се беше постарала да ги скрие и изпита истинско съжаление че се е сблъскала с Адриан в период когато е бил в лошо настроение.
-Микелито ми каза че не си бил....-започна тя тихо с пресипнал глас.
-Добре? Не, Райънън, чувствам се прекрасно. Най-накрая всичко ми стана ясно-каза Карл сухо и се отдръпна от нея.
-Затова ли събуди Древните? Разгадал си пророчеството? Какво...
Вампирът отново я прекръсна:
-Да. Смятам да го наруша, а ти скъпа моя...губиш ми ценно време.
-Но Карл, викал си ме?-възкликна Райънън огорчена от думите му.
-Да, може би ще си поговорим пак по-късно. Трябва първо да направя нещо....много по-късно-отбеляза Карл разсеяно, след което се приближи до нея, прегърна я и я целуна.-Освен това, предлагам ти да си тръгнеш по най-бързия начин. Шансът някой древен да мине от тук е доста голям.
Преди Райънън да е казала нещо, той вече беше излязъл.
Храмът не беше далеч и беше истинско чудо че все още не се беше натъкнал на нито един древен. Забеляза изпочупените клони и мъртвите животни. Нямаше вятър, нито следа от скорошните бури. Нищо...Затишие пред буря. Зарадва че не са стигнали още до градът и продължи с още по-бързи крачки. Чак сега усети че стиска здраво в ръката си книжката. Отвори я и видя буквите, които и сега както миналата нощ не значеха нищо друго освен непознати символи, чиито смисъл мислеше че разбираше. Дали тракиецът му беше казал истината. Дали не беше решил да си играе с него-вампир достоен да бъде играчка на древните? В това ли се беше превърнал? Не го интересуваше. Нищо нямаше значение. Сега разбираше....нима пророчеството не беше само една шега на някой древен с изумително чувство за хумор? И съвсем случайно в него се споменаваше за богът на канелените пещери и слънчевото дете. Не, Карл знаеше че не е случайно и осъзна че той не е играчка в ръцете на древните-той е тяхно творение. Но колко творци са способни да вдъхнат душа в произведенията си и да ги оставят да си мислят че са способни на свободен избор? Храмът беше пред него. Лек вятър, който развя косата на Карл довя миризмата на кръв. Човешка кръв. Вампирска кръв.
Вече бяха достигнали градът. Толкова по-добре за него, повече нямаше да се върнат в храма. Бавно и тържествено пое към залата, където до скоро спяха древните. Когато влезе вътре му се прииска да не го беше правил-трупът на Влад все още беше там, но достатъчно разчленен за да не може да познае отделните му крайници. Ритонът. Същият ритон. Вдигна го и забеляза лицето върху него-наистина приличаше на Адриан,но видението беше направило чертите прекалено реалистични. Капки кръв все още се стичаха от него и той го остави обратно при Влад. "Леглата" в които лежаха вампирите бяха празни, около тях почти нямаше накити и Карл се засмя тихо мислейки си колко капризен би могъл да бъде един древен в подборът на гардеробът си.
Андрю?
Не се изненада, когато не получи отговор, но реши да почака. Не искаше да бъде играчка в ничии ръце. Сега той щеше да спи, а древните да убиват докато конкуренцията на силите не ги погуби. Пророчество...по-късно.
Усети как ледената вълна отново премина по цялото му тяло. Губеше равновесие, но точно това искаше. Искаше да изпита онова безсилие което го беше накарало да заспи. Бавно легна на мястото на акадския вампир и остави тялото му да загуби подвижността си, да се вцепени.
Исках едно единствено нещо, Андрю. Сега го постигнах. Лека нощ, скъпи.
Сънят го беше прегърнал, но вместо да изпита облекчението от вековните странствания усети как го връхлетяха виденията-древните убиващи хора, Адриан седнал до Жулиен вцепенен и потресен. Чу мислите му-не говореше на Карл, но не можеше да ги скрие. Дори отворената книга би изисквала повече усилия. Ужасно предчувствие обзе Карл-творението изпълняваше предназначението си. Трябваше да се събуди! Трябваше!
"Проклет да си Карл! Проклет!"
Мислите се разбиха в главата му като мълния ударила дърво.
Адриан!

I've been been burning in water and drowning in flame