Колкото и да не искаше да си признае, Адриан се безпокоеше от присъствието на своите стари познати от Шотландия. Можеше да се справи с всеки един от тях поотделно, дори с няколко наведнъж, но не с всички. Когато действаха, те наистина напомняха стадо плъхове – хитри и злобни, лишени от всякаква чест. Повечето от тях със сигурност бяха по-млади от него и подозираше, че има само един-двама по-стари вампири. Глупавата им идея да стават армия на Древните не му позволяваше да изпитва никакво уважение дори и към тях. Латарн би направил всичко възможно да му навредят отново, особено след острия тон, с който го бе отпратил. Беше прав в едно – Жулиен го правеше уязвим, а него можеха да убият твърде лесно. Единствения начин да го спаси от подобна участ, както и себе си от неприятностите, които със сигурност щаха да му причинят, бе да атакува първи.
Цял ден остави различни идеи да се блъскат в съзнанието му. Улавяше всяка от тях, колкото и бледа да е, опитваше се да я оформи, но винаги му се струваше, че има сериозен пропуск. Дори не знаеше къде са, а не можеше да остави Жулиен да спи сам в тази къща или в която и да е друга, макар и денят да го предпазваше до известна степен. Вампирите, на които слънцето не пречеше, се брояха на пръсти, но бе възможно да се намесят и хората. Вече бяха достатъчно отчаяни, а след случилото се в страноприемницата, неминуемо биха търсили точно тях. Адриан стисна главата си с ръце – на където и да тръгнеше се блъскаше в стена и не намираше изход, а вече бе започнало да се свечерява.
Изведнъж в хаоса блесна идея, която го накара да отвори рязко очи и да подскочи. Бе много рисковано, но изглеждаше единствената възможност и оставаше само един неизяснен въпрос. Изпъди всякакви странични неща от съзнанието си и се концентрира.
Карл?
Тишина , в която плуваха само собствените му мисли. Карл не искаше да го допусне и да му отговори и имаше причини за това, може би твърде много причини. Но Адриан не се отказа, продължавайки да настоява и да го вика сред кошмарното мълчание. Умората го дебнеше, а моментът бе съвсем неподходящ.
Карл?
“Няма ли да ме оставиш намира?”
Важно е , повярвай ми.
“Трудно ми е да ти вярвам, и прекрасно знаеш, че имам основания за това…И все пак за кого е важно – за теб или за мен?”
За всички. Кажи ми къде са шотландците.
“Какво си намислил, скъпи?”
Не искаше да му каже за плановете си, отдавна изгубил способността да се доверява. Намесиха се и спомените и в стремежа си да ги възпре, не можеше да измисли достатъчно бързо причина, с която да го заблуди.
Няма значение.
“А защо да ти казвам тогава?”
Карл…моля те.
“Мислех , че си забравил тази думичка.”
Висок, саркастичен смях разтърси крехката нишка на мислите им. Не спираше да се смее и Адриан едва издържаше и бе на път да се откаже. Оставяйки Карл да разбере колко е важно за него да узнае, го бе поставил в прекалено силна позиция, а нямаше нито време, нито желание за поредната игра на нерви. Започна да се оттегля бавно, когато Карл го въвлече отново в размяната на мисли.
“В подземията на църквата, където никой не ходи откакто ти се развилня там. Ще ми се да знам какво възнамеряваш да правиш, Андрю.”
Ще разбереш
Адриан отново постави преградата и изчака докато последната ивица от слънцето се скри зад хоризонта. Отиде припряно до леглото и дръпна Жулиен. Той отвори очи и го изгледа продължително, след което стана от леглото и промълви:
- Не си длъжен да отговаряш за мен.
- Какво искаш да кажеш?
- Не бях заспал тази сутрин…чух разговора ти с онзи вампир. Преча ти, защото си мислиш, че трябва да ме пазиш, нали? По-добре е да си тръгна.
- Никъде няма да ходиш, поне не без мен. Тази нощ ще се върнем при храма.
- За да ме оставиш на Древните?
Във въпроса му нямаше укор, само някакво спокойно примирение. Онова, което идва с нежеланието за живот, с липсата на смисъл. Адриан се намръщи по-скоро на себе си. Бе сътворил невероятен хаос в главата на това бедно създание и бе на път да го направи още по-голям.
- Не. Трябва ми нещо, което забелязах наоколо. Но Жулиен…тази нощ ще те изложа на риск, а също и себе си, но по-добре сега, отколкото по-късно. Всичко стана прекалено сложно.
- Ще се срещнеш с вампирите, които искат да те убият! Не мога да те разбера, толкова много искам, а не мога.
- Тази среща не може да бъде избегната. Мога само да се опитам да ги изпреваря и вече е време да тръгваме.
Жулиен го последва навън без да знае какво да каже, въпреки хилядите въпроси, които го тормозеха. Най- големият не бе дали наистина беше по-добре да си тръгне, а дали имаше сили да го направи, да се отдели от създателя си толкова скоро. Все още не можеше да си представи да е далеч и да не вижда очите от зелен лед и чувствената, горчива извивка на устните, да не усеща особеното, необяснимо трептене на самия въздух. Едиснствено кръвта бе способна да сътвори такъв мистичен съюз и той се нуждаеше от Адриан така както жадуваше за кръв – непреодолимо, почти болезнено. Започваше да открива и повишената чувствителност на своите собствени сетива, плавната , нечовешка бързина на движенията си, и всичко това го опияняваше, борейки се с предчувствието, че няма да продължи дълго.
Когато стигнаха до храма, всичко наоколо изглеждаше ужасяващо спокойно.
- Струва ми се , че това е едно от най-безопасните места в момента. Мислят, че Древните могат да излязат веки момент и се страхуват да дойдат…
Жулиен нямаше време да каже каквото и да било и видя как Адриан се стрелна към входа и се изгуби вътре, но излезе само след миг, държейки някакво сандъче в ръцете си. Тръгна покрай сената на храма , приковал поглед в земята и го заобиколи като не след дълго се показа от другата страна, усмихвайки се потайно.
- Сега ми трябва място , в което никой няма да ни безпокои.
- Има една къща близо до моста, в която казваха, че има нечисти сили. Много отдавна никой не живее там…
- Чудесно. Ако някой се е самонастанил, ще го подканя най-учтиво да излезе .

Притъмнялата къща вече стоеше пред тях, когато Жулиен се осмели да попита:
- Ще ми кажеш ли какво взе от храма.
- Накити. Страхувам се, че си навлякох гнева на един доста суетен Древен , но за него ще се тревожа по-късно.
Адриан повдигна сандъчето, по което имаше изящна дърворезба и обков от фини златни листа. Отвори го и се усмихна при вида на разнообразието от скъпоценности. Зарови пръстите си в тях и извади пръстен с голям, блестящ камък. Приближи се до момчето и го постави на безименния пръст на лявата му ръка. След това каза:
- Египтяните са смятали, че от този пръст тръгва нишка, която стига до сърцето и затова винаги са носели пръстен на него, а този камък е бил свещен за тях. Лапис Лазули…Това е твоят камък, Жулиен, той е като очите ти.
Момчето наведе глава и прокара пръсти по гладката повърхност на пръстена, след това погледна към Адриан.
- Но какво смяташ да направиш с тези накити?
- Не само с тях, малки мой. Взех и още нещо…

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите