Адриан се спря пред червените врати на Сен Андре и погледна каменния фриз над тях без особен интерес. Сигурен беше, че при нормални обстоятелства тази църква, от дванадесети век беше място за поклонение само на вманиачени богомолци и туристическа атракция за всички останали, но нещо му подсказваше, че сега е възвърнала статута си на убежище. Отвътре се чуваха накъсани гласове и монотонни припявания и той им се усмихна криво – чудесно знаеше какви молитви отправят към небесата обезпокоените граждани, а сега той щеше да се появи в техен отговор.
Бутна вратата и влизайки се зарадва на приглушената тъмнина и приятно дразнещия аромат на горящите свещи. Събраните вътре не бяха много и не го забелязаха веднага, защото бяха изпаднали състояние подобно на транс. Адриан тръгна между пейките и стъпките му отекнаха по каменния под. Чак тогава няколко глави с помътени погледи любопитно се обърнаха към него и го проследиха по пътя му към олтара, където свещеника беше прекъснал молитвата си.
- Сеньор? Виждам, че не сте от тук, но и не сте избрали най- хубавото време да дойдете… Послушайте ме и се махнете докато имате възможност. Изглежда бог ни е изоставил.
Адриан хареса чистия глас на свещеника, но нямаше много настроение да си играе с него на котка и мишка, за това го изгледа презрително и каза с равен тон.
- Да, така изглежда. Така че се опитайте да убедите всички тук да се приберат по къщите си и ако толкова държат да се молят там. Имам работа в тази църква.
Няколко от присъстващите ахнаха изумено при тези думи, макар и да не можеха все още да разберат какво става.
- Но какво говорите , Сеньор? Аз не мога да напусна църквата докато….
- Ти? –пристъпи още крачка напред – За теб нищо не съм казвал. Може да ми потрябваш.
- Какво става тук?
- По-добре е да не знаеш – сряза го Адриан. – А сега накарай тази малоумна паплач да изчезне преди да съм го направил аз.
Зад гърба му се чуха шушукания. “Той е един от тях…но как? Те не могат да влизат в църквата. Страхуват се от Бог…Кръстовете!” Някаква възрастна жена се втурна към него, вдигнала високо позлатен кръст. Той го изтръгна от ръцете й и я перна с него през лицето. Тя се свлече на земята.
- Кръстове? Идиоти!
Той завъртя кръста и с всичка сила го заби на олтара и се обърна да се наслади на омразата и страха в очите на богомолците. Свещеникът до него мълвеше молитви които едва се отронваха от побледнелите му устни. Адриан го хвана за врата:
- Престани да ме дразниш с лошия си латински или ще направя нещо, което не съм планирал.
Свещеникът изглежда изобщо не го чу и продължи монотонното си мърморене, към което се присъединиха и другите. Адриан въздъхна отегчено , дръпна го и заби зъбите си във врата му, пускайки живителни струи кръв се завъртяха бясно по вените му.
- Така е по-добре – каза той и го захвърли към пищящите хора пред себе си, гледайки ги строго – Някой друг?
Всички вкупом се втурнаха към вратата и едва не се премазаха в желанието да спасят кожите си. Когато виковете заглъхнаха, Адриан наведе глава и вдъхна тишината. Ами сега? Съвсем възможно беше да е сбъркал, но в главата му се лутаха думите на един стар вампир, който му беше говорил за тази църква. В църквата с червените врати в града сред планините, където ще бъдат разбити сънищата, ще намериш липсващи редове… Адриан малко по малко разбираше, че през тези векове , в които пророчеството не го интересуваше, малки знаци са го насочвали именно към него, а от скоро започна да разбира и ролята си. Съсредоточи се да се сети нещо повече, но не успя. Може би трябваше да каже на Игнасио и да поиска съвет…Но не, той никога не беше доверявал всичко на когото и да било и беше твърде късно да променя навиците си.
Стори му се, че търсенето му отнема прекалено много време – нямаше никаква идея какво представлява това , което търсеше. Беше на път да се откаже, когато до слуха му достигна стенанието на свещеника , който бе започнала да се съвзема. Адриан знаеше, че не го е убил и бе възнамерявал да се погрижи за това като тръгва. Изтръгна кръста от олтара, направи няколко крачки и се надвеси застрашително над ужасеното му лице.
- Ти си демонът… - промълви свещеникът едва разбираемо.
- Демонът? – учуди се Адриан, но в следващия миг разбра –Да, аз съм! Какво знаеш за мен?
- То…се предаваше на всеки… свещеник …тук.
- Къде е? Казвай къде е , нещастнико!
- Аз…го…изгорих. -
- Изгорил си го? – Адриан изпита почти неудържимо желание да го срита – Какво пишеше там?
Свещеникът изхриптя и си пое дълбоко дъх, но злобата в очите му беше безкрайно жива. Разбра, че никога нямаше да каже онова, което никой друг вече не можеше да разбере.
- Заклел съм се …Бог ще…
- Носи това на твоя бог – изсъска Адриан и с един замах заби кръста в гърдите му.
Изправи се и изгледа незаинтересувано агонизиращия трепет и струята кръв, която потече по пода. Нямаше какво да търси тук повече и оставяйки мъртвото тяло в средата на църквата излезе навън.
Глътка чист нощен въздух изпълни гърдите му и той започна бавно да се отдалечава от църквата, опитвайки се да подреди мислите си. Пророчеството бе разпиляно , а ето че вече имаше и напълно изчезнала част от него. Жената беше мъртва, а имаше и друго, което очевидно бе сгрешено. Започна да си мисли, че това Пророчество прилича на лабиринт, в който има безброй проходи към целта. Той знаеше своята цел и това беше достатъчно засега, макар да бе любопитен да узнае повече. Микелито? Микелито изглежда имаше най-много части от него, знаеше нещо повече , но сякаш бе потънал вдън земя за да плете плановете си. Ако можеше да го намери…
Очевидно бе потънал твърде дълбоко в мислите си , защото когато вдигна поглед сякаш от нищото пред него се бе появила стройна вампирка с дълги руси коси, която той познаваше добре от един престой в Британия. Карл, твоята скъпа Райънън е тук…Онази, която бе отнела цялото му внимание тогава.Все още носеше колието с големия сребърен дракон на шията си.В мъдрите и сиви очи, святкащи над високите скули имаше строгост и укор.
- Adnabyddais ach 'n addoer 'r 'n flaen amsera canfyddais ach. Namyn gwna mo choelia 'ch angen at chrwydren 'r byd.
- Dydy mo chreulondeb. – усмихна и се Адриан кисело - Hon byd anghenion yn carthu a chymera barthu ynddi.
- Ach ffola , Adrian. Gwna mo adnabod beth 'r armes ydy, namyn hwy bod arosedig. Anrheithian pawb chennym. Anrheithian 'ch!
Адриан блъсна ръката , която го държеше и с израз на непоколебима решителност.
- Mai bod sy beth fi angen.
След това и обърна гръб , защото го беше проболо старото желание да я убие, но не искаше повече трупове. Не и тази нощ.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите