...И пак сенките отстъпват място на тъмата
и пак глад запали огнено очите...

Кога за последно видях светлината, в кой забравен сън ?
А сън тоз - без душа останала сълза...
В онази нощ проля се багрена вода,
изгорена от слънцето избрах тъмнината аз ,
а може би това от по-рано е , но паметта с кръв се задави
и аз опиянена бях от свежа болка сладка.
От тогава познавам само светлината на свещи по входните врати,
сияйната мъгла около моята гробница,
познавам и шепота на събуждащите се сенки в мрака,
бързащи да се поклонят на прокълнатата кралица.
И къпака на моето легло, почернен с болка
и знаците на смъртта, начертани от неизвестна светица,
изпълнени с мнителна тревога...
Единственото, което надигайки се виждам
от бездната на онзи сън , без който не мога
и всеки път събуждайки се, аз с него се прощавам...
това е , което напълва кръвта с вино.

Готвейки се отново да слушам стонове и викове
на същества, приличащи на мен-напомнящата жива.
Готвейки се да се вгледам в мъждукащият блясък
на оцъкления в истерия поглед, аз трябва
отново в себе си да приглуша това що излиза
от дълбочината на онези чувства, от мене позабравени.
Но гладът е утолен и тази болка си отива
в онази скръб, където светлината и живота са скрити...

Потоците кръв не ще огъсят пожара от страдания,
а сълзите не ще напоят злобната печал,
родена от моите неизбледнели, минали изживявания,
студени като палаческата стал.

На залез слънце в мен влиза тишината
от моя последен в онзи стар живот сън,
а после нощта шепти ми в душата
"Събуди се безсмъртни - сенките отстъпили са място на тъмата!"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите