Добре - нека тогава да е образно.

Имам един братовчед, който е с десет години по- малък от мен. Когато бе на около 16-17 години (не помня точно), се бе увлякъл по наркотиците. И тъй като имам пребогат опит с тях се намесих. Казах му - и двамата знаем, че си достатъчно интелигентен, за да разбираш, че тези вещества съсипват здравето ти от- до и могат дори да те убият, кажи ми тогава защо ги вземаш. Отвърна ми - защото всичко ми е все едно. (има кофти предистория, която ще спестя, за да не става прекалено дълъг коментара). Отвърнах му - това е добре, само тъпаците и малките умове, никога не стигат до състоянието "всичко ми е все едно", обаче сега ще ти докажа, че си се самозаблудил. Какво имаш предвид - попита ме той. Отговорих - щом всичко ти е все едно, тогава хвърли наркотиците още сега. Каквото ти е с наркотиците, такова ще ти е и без тях - това означава, да ти е все едно. Каза ми - да изглежда имаш право, не искам да захвърлям наркотиците, кеф ми е като ги вземам, разнообразяват ме, забавно ми е докато съм под влиянието им. Ок - казах - а разбираш ли, че с това си признание, всъщност признаваш, че вече си зависим. Да - не криеше, всъщност страшно много ме тачи и уважава - ако един ден не вземам, и ме хваща нервата. Добре - няма да те карам да се отказваш, няма да искам това от теб, но само при едно положение: ще вземам наркотици заедно с теб, съгласен ли си. Той се шашна, каза ми - знаеш, че те уважавам много и твоето мнение е от значение за мен, ала никога не съм ти признавал, че съм изпитвал съмнения, че си и малко луд, ала този път ги разсея напълно; сериозно ли говориш, че искаш да вземаш наркотици с мен. Отвърнах - все още си малък и подозренията ти са плахи, истината е, че съм много луд, така че: да, съвсем сериозен съм, искам да ми даваш наркотици и всеки път, когато вземаш, ще вземам и аз от същото. Ти избирай - или ги захвърли още сега, или ще вземаме и двамата, така и така, и на мен всичко ми е все едно. Попита ме - ти винаги си бил такъв странен, може ли да ти помисля и да ти отговоря след няколко дена. Естествено - няма за къде да бързаме. След два- три дена, го засякох да си прави магистрали - той се сепна, не знаеше как да реагира, казах му: не се шашкай, нищо не е станало, няма да те бия (никога не съм му посягал - с изключение на един път, който бе шамар за шамар и толкоз) , но не знаеш какво направи току що. А той - какво съм направил. Това е отговора ти - ще вземаме и двамата. Брачет няма - обещавам, това е за последно. Споко бе човек - изобщо няма да е за последно, напротив, купона сега започва. Взех му пряхоляка и го изшмърках всичкия. Той почна да се хили - ма ти наистина си луд. Ставаш досаден с това "ти си луд" - да не мислиш, че пък ти си нормален.

И така - в следващите няколко месеца, го ударихме на наркотици, вземахме всичко каквото ни падне под ръка. През целия този период, нито сме говорили повече по темата за отказване, нито съм му наливал акъл, нито съм развивал разни безполезни и неефективни философии. Една сутрин, като станах го видях как разстила поредните магистрали. Обърнах се към него и рекох - на мен не ми прави, повече не ща, аз съм до тук, ти като искаш продължавай. И той - ама как така, ти сега ще откачиш. А аз - ако наистина съм луд, то няма как да откача, така че нека видим. А той - това е интересно и аз искам да видя, така че и аз спирам до тук ... надявам се. Е - не можеше да се справи, като мен, тъй като аз зависимост не мога да развия, но все пак се справи изненадващо за мен, много по- добре от други хора, предполагам това, че ме обича и съм му братовчед помогна допълнително. Та изкара малко криза, но странното за самия него бе, че въпреки това не искаше повече да взема. Нямаше какво толкова да му обяснявам - разясних му, че кризата му е в по- голяма степен физическа, отколкото психическа, тъй като вече се е наситил и подсъзнателно знае, че повече от това, което е изпитал от наркотиците до сега, няма да изпита, няма да има разнообразие, няма да има забава, каквото е било до тук, от тук насетне само ще се повтаря, така че сам да си решава, изборът си е негов, живота също. Но спор няма - известно време се измъчваше, ала когато ми каза, че всъщност наркотиците са му гадни, разбрах, че вече е готов.

Та така да се каже - дадох му осъзнаване или по- точно му съдействах да се осъзнае повече, отколкото е към момента. Нещо, което - във връзка с наркотиците - съм го правил с още няколко човека. И това е - не го оставих да се погуби за нищо, помогнах му с каквото мога, помоща ми се оказа успешна, а пълна свобода не мога да му дам, поради простата причина, че аз не съм Бог за да съм способен да давам и отнемам нечия пълна свобода.

И така - да се върнем на въпроса, защото явно не ме разбра. Това, което питам е - как, по какъв начин църквата прояви загриженост към хората със хомосексуална ориентация. Какво конкретно действително нещо направи за тях. Или казано по друг начин - не питам за думите, които не оспорвам, че звучат красиво и величествено, питам за покритието на думите т.е. делата. (тъй съм се научил от Исус) Та ..... ?

Редактирано от Exaybachay на 23.06.16 20:50.