Здравей Исихиа,
След разиграното театро, в което симулирам „протестантско опониране”, да си дойдем на думата в духа на християнската любов:

Поместената от мен „протестантски” звучаща вероизповед:

„Никои дела сами по себе си не са достатъчни, за може човек да се оправдае с тях пред Бога; поради това той винаги получава оправданието даром, като дар Божий, при условие, че е показал от своя страна вяра и смирение. Против законническото разбиране на праведността развива своето учение и апостол Павел: „... ние повярвахме в Христа Исуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона (Гал. 2:16); защото чрез делата на Закона няма да се оправдае пред Него (Бога) нито една плът; понеже чрез закона се познава грехът (Рим. 3:20); а платката що дава грехът, е смърт (Рим. 6:23); но както юдеи, тъй и елини, всички са под грях (Рим. 3:9).” И така, спасението и оправданието се приемат чрез вярата в Христа, а не представляват награда за делата (1). Апостолът пише, че „сега без (независимо от) закона се яви Божията правда... Божията правда чрез вяра в Исуса Христа е у всички и върху всички вярващи; защото няма разлика: всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Исуса (Рим. 3:21-24).” Бог явява Своята правда „в прощението на сторените по-преди грехове... та ДА СТАНЕ ЯВНО, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Исуса (ст. 25-26)”. По този начин в учението на апостола Божията правда се разбира и се мисли най-вече като проявявана от Бога милост, иначе казано, това е Христовата благодат, освещаваща, и със самото това, оправдаваща каещия се грешник.
--------------------------------

(1) Истинската вяра не може да не се прояви в добродетелта (Яков 2:20.26), поради това са нужни и дела потвърждаващи вярата. Но важни са не толкова делата сами по себе си, колкото мотивите, по силата на които те се извършват.”

Си е всъщност „Во Истине формулирана Православна вероизповед”.

Това е цитат от „Догматическо богословие” – курс от лекции
От Архимандрит Алипий и Архимандрит Поликарп
Зографското издание стр. 126,127

Това е може би най-прецизно направената и балансирана вероизповедна формула, която съм срещал в богословската литература. Умрях си от кеф, когато я четох за първи път. Православните определено се извисиха в очите ми. Не че преди това не са ми били скъпи.

Обикновено „протестантското” звучене на тази вероизповед дава възможност за хитроумна богословска клопка. Православните ще ме обвинят в протестантство, а протестантите ще им скочат за пренебрежението на Спасението чрез Вяра. Но... клопката е и за православните и за протестантите. Щото в дълбоката си основа и едните и другите вярват едно и също нещо по един и същи начин. И целта на занятието е, изобличи всички и ги помири.

Добавката под черта различава някои от съвременните „протестанти” от Лутер. За тях всъщност това е вероизповедната формула. Един от тези проповедници, страшно неудобен за останалите проСтестанти (плагиатствам с кеф Надето Г.), е Пол Уошър, когото Жоро Храста представи в Християнство. Другият е Дейвид Киркууд. Да не вземеш случайно да си помислиш, че всичко в Протестантския свят е съвместимо с Православния. Не, твърде малко са, както са твърде малко и истинските Православни християни, за съжаление.

В предговора към фототипното издание на Троице-Сергиевата Лавра от 1999г. на „Свети апостол Лука – евангелист и дееописател” от проф. Николай Никанорович Глобуковский, проф. А.И.Сидоров, един от добрите съвременни Патролози, цитира възторжения отзив на проф. Адолф Харнак за него. Това е повод на магистърската му дисертация „Блажени Теодорит, Епископ Кирски. Живот и литературна дейност. Москва 1890г.”. Това може да си го свалиш в ДежаВу формат от библиотеката на образователния портал БогословРУ. От Библиотека Фронтистеса може пък да си свалиш ДежаВу радактора за четене на такива документи. За руснаците е много популярен. Ако не знаеш линковете, питай, ще ти ги пусна отново.

Проф. А.И.Сидоров казва за Адолф Харнак, че това е „известният протестантски богослов, дълбок познавач на История на Църквата и християнската писменост”. И той е казал за работата на Н.Н.Глобуковский, че това е „една от най-забележителните патристически монографий” отбелязвайки „следва много да приветстваме Руската Църква, че от нейните недра е възникнал такъв труд”.

(От 1923 до смъртта си през 1937г. проф. Глобуковски живее в София и преподава в Софийския университет. За съжаление архивът му изгаря по време на съюзническите бомбардировки. Това за несведущите.)

Това го споделям, защото ерудираните Протестантски богослови, Адолф Харнак е такъв, винаги са ценяли качествената Православна мисъл, а това на свой ред е било ценено от Православните богослови дето ги бива.

Още в Царско време през 1907г. в превод от проф. А. Спаски на руски език излиза труда на проф. Адолф Харнак „Религиозно-нравствени основи на християнството”. И във въпросната библиотека на БогословРУ това го има.

Още първият ми пост в Християнство беше посветен на междуконфесионалното взаимоотношение и в него основната ми мисъл беше:
„Не обобщавай, а разграничавай!”

И в двата лагера има вярващи хора, които е изключително глупаво да воюват помежду си заради простотиите на мнозинствата в тях.

Колкото до така наречения „Католически плен” на православното богословие, досега само Любимец13 съм виждал веднъж да повдига въпроса преди време. Е, аз го поставих ребром. Време е православното братство в клуба да се върне към класическото Византийско Православие от 4-8 век. „Разрешителната молитва” също е католически патент, който нито Теофан Затворник, нито Оптинските старци са успели да прескочат. „Изповедта” пред „духовния отец”, когато той съвсем не е духовен, вече става нещо опасно, а не за благословение. Това, което се осмелиш да кажеш в тъмната стаичка на Бога лично, е съвсем без значение дали ще го споделиш с човек. Това, което не се осмелиш да кажеш в тъмната стаичка на Бога, е съвсем сигурно, че няма да го кажеш и на човек. Нямам предвид някои хора, които са готови да споделят каквото и да е с когото и да било. Такива определено изповедта не ги ползва, защото истинската духовна изповед пред Бога е нещо наистина трудно.

Светоотеческата изповед на послушника пред своя духовен отец е нещо съвсем различно. Съвременните злоупотреби с това довеждат до проблема с така нареченото „младостарчество”. Ще поизчакаш, докато дойде времето да преведа една статия от Иеромонах Игнатий (Душеин) по този въпрос. За съжаление така и не разбрах той на кой манастир е Игумен.

В „Отечник” на Игнатий Брянчанинов имаше една светоотеческа мисъл, която предавам по смисъл:
„Не споделяй с всеки личните си мисли и борби. Внимателно избери един от всичките монаси, който е духовен, и с него бъди приятел и говори за тези неща, защото дните са лукави.”

Споделянето на лични тайни в изповедта пред недуховен човек, няма да казвам до какви злоупотреби може да доведе от страна на манипулатор и шантажист. Вярата не допуска елементи на наивитет!

Исихиа,
От сърце пожелавам всяко духовно благоуспяване! Имаш чувство за наистина духовните неща и дано Бог ти даде виждане за привнесените през последните векове неща в Православието, които не се присъствали в него през класическия Византийски период.

Поздрави
Жабчо (страннославен)

Тошо вика: Дай ми Ти

Дръзновение и сила дай ми Ти
пред Лицето Ти аз да застана!
Смирена кротост дай ми Ти
всичко в молитва да ти кажа!

Дръзновение и сила дай ми Ти
отговорът Ти аз да приема!
Смирена кротост дай ми Ти
и на дело аз да го изпълня!

Амин
Вторник 18.12.2001г. 13:30ч.

Любчо рече: ...Исихи... Жбокът май ти дава компенсазия за нейдобствата...
Фам добави: „Мда, интересни са молитвите на Жабоците.”