16:58
ХЕИ – Варна гори. Някой го е запалил и то си гори. Само една пожарна кола се труди върху обуздаването на веселите пламъци докато профучаваме покрай него, но ако питате мен, след час неуспешна борба и те ще тръгнат да се крият. Сградата е обречена.
Света също.
Дори в крайните квартали на града се чува дрънченето на разбити витрини и виенето на аларми, които няма кой да забележи. Тук–таме срещаме пияни хора или други откачалки, налягали по шосето, та Елена започва да усъвършенства слалома си с всеки изминат метър, докато ние се хилим на поредния неуспешен опит да премаже някоя глава.
Краят на Света можел де бъде забавен.

17:26
Вече сме извън града и прашим с пълна скорост по празния път, успоредно на Варненското езеро, обагрено в лъчите на пикиращото в небето слънце и, естествено, в разните окраски на промишленото замърсяване. Малките плавателни съдове по него се мержелеят като призрачни черни острови и, ако не си претенциозен естет, само допълват картинката.
Спуснали сме всички прозорци (без предния ляв, който по начало липсва) и се наслаждаваме на брулещия топъл вятър и слънчевите лъчи. От врeме на време се завързва по някой разговор от типа на “Ей, ей! Виждаш ли това?” или “Боже, колко е красиво!”, които секват също така внезапно, както са започнали, след което се настанява тягоснто мълчание, пропито от мисли за ядрени гъби.
-Я спри тук! – виквам внезапно, за да ме чуят всички.

Елена1 намалява. Става дума за малък ресторант или хотел–ресторант на има–няма 200 метра от езерото, чието име е изписано на симпатично знаме, забито отстрани на козираката на сградата.
“Прекрасен свят” се казва заведението, само дето някой е написал със спрей едно ярко “бивш” преди “свят” и някак е уловил момента.
-Какво ще кажете? – питам, с неясна тревога, че другите може да не се съгласят.
-Ами хубаво...
-Аз съм “за”.
И спираме, противно на плана, доста близо до града.

17:30
Намираме собственика във фоето, зает да гледа някакъв филм на стария телевизор, който е отделил за ползване на гостите си. Той е шкембест чичко на възраст, но явно разбира от кино, защото двете Елени веднага се запалват от филма и настояват също да останат до го гледат. Даниел няма нищо против, а аз се опъвам само в началото.
Собственикът, наречен Киро, е така любезен да ни настани по фотьойлите и да не задава въпроси от типа на “Какво по–дяволите правите тук, когато след има–няма три часа всичко може да хвръкне?”.

19:17
Филмът е свършил преди минутки. Ние вече сме насядали по одеалото на Елена2, ровим в торбите, хапваме блажно и обсъждаме току що изгледаната драма. Елена1 и Даниел са я харесали много, Елена2 я е харесала, но не е особено въодушевена, а аз съм открито ядосан, че вероятно последните ми часове са преминали в гледане на някаква тъпа, сълзлива история за тежката съдба на двама откачени и влюбени малоумници в далечна тъпа Америка, която вероятно никога няма да видя.
Но е хубаво, че говорим.

19:43
Преяли сме, с вафли и шоколади. Остават само дъвките за добро храносмилане и разговорите, които водим, налягали в произволни мързеливи пози по одеалото - усложливо изтъкано като за четиричленно семейство.
Останало е и още нещо: залезът. Е, не е като изгрева над Черно море, но все пак е невероятно красив. Облаците са получили невъзможни багри от оранжево до виолетово през розово и задължителните червено и жълно на бледия, плавно променящ се цвят на небето, който се изнизва от светлосиньо до лилаво като джава скрипт на стар уебсайт. И всичко това е поръбено на места с леки, чисти бели тонове и се отразява със всичка сила право в просналото се пред нас езеро, обрамчено от пясъка, на който лежим и простиращите се в далечината бледосивкави възвишения, които като нищо може да са Стара планина, но съм слаб по география.

През пет минути някой отбелязва колко красиво е всичко.
Накрая не издържам и ставам на крака. Другите се интересуват къде отивам, но вяло. То пък къде ли мога и да отида.
До водата мога. Нагазвам с кецовете си в плискащата се на леки вълнички мазутена вода и я оставям да се пропие в чорапите ми. Топличка е и приятна, но така лесно се настива. За нещастие това не ме тревожи. Проблемът е несравнимо малък и лесно преодолим в сравнение с това, което предстои.
Вдигам ръце, разпервам ги настрани, в опит да се слея с красотата отсреща, но не мога. Прекалено съм заземен, прекалено натоварен с багажа на ежедневието и на самата си човешка природа. Или поне така си мисля, в опит да родя нещо философско.
Но е твърде болезнено.
И започвам да плача.
-Калко е красиво! Колко е красиво! – редя през сълзи с непрестанно усилващ се глас, докато накрая започвам да крещя. В мен вече няма нищо, освен съзнанието, че всичко е толкова красиво, а заради слабоумието и твърдоглевието на група идиоти ще ми бъдат отнети без връщане назад още хиляди така прекрасни мигове.
Падам на колене.

19:48
Елена1 идва при мен и ми казва нещо, което не чувам точно. Знам само, че иска да се върна при тях. Готов съм до го направя, но искам още малко увещания, да ми погалят егото.
Накрая се връщам върху одеалото, внимавайки да не го намокря. Сякаш има значение. Иска ми се да има.

-Колко е часът?
-Остава още половин час.

20:02
-И сега? – питам, след като се поизмъквам от дупката, която сам си изкопах.
-Може и да се размине.
-Да, нали и тези, дето ще пуснат бомбите са пак хора и ще умрат заедно с нас.
-Не може да не разбират, че е невъзможно да спечелят по този начин.
-А, може, може...
-Сигурно утре ще се смеем като си спомняме за този ден.
-Дано. И все пак...
-Струва ми се, че ...
-И аз така...
И постепенно млъкваме.

20:11
Мълчим.
-Вече мина осем. Трябва да са пуснали бомбите или изтреляли ракетите, или там каквото има да изстрелват. Дали да не пуснем телевизора, за да разберем. Сигурно ще предават нещо.
Даниел поглежда сградата на хотел–ресторанта “Прекрасен бивш свят” и изпраща с поглед собственикът, който тъкмо се вмъква в мазето и заключва след себе си. Дори не ни предлага да се скрием при него, мизерникът.
-По–добре не! Ако има нещо да става и ние ще разберем.
-А дали да не се скрием в ресторанта?
-Няма смисъл.

20:17
Мълчим. Тишината става прекалено тягостна за момент и Елена2 я нарушава с първото, което и идва на ум:
-Колко ли атомни бомби имат САЩ и Русия? Че и Китай и другите?
Компетентен по тия въпроси, аз пак се изказвам авторитетно:
-Около 120 000 в Русия и 100 000 в Щатите. Другите не ги знам.
-Там някъде? – Съгласява се Даниел. – Защо?
-Ами по света сигурно има повече от 220 000 града и за Варна няма да останат бомби.
-Ама София ще го отнесе – казвам.
Това е цинично и ние пак млъкваме. Само след някакви си 12 минути ще разберем дали и Варна е смятана за важен град от великите сили.

20:26
Мълчим.
Елена1 опитва да разкаже виц, но без ефект. Загубили сме си някъде чуството за хумор.

20:29
Сърцето ми се е свило в гърдите, забравило да върши работата си. Знам, че целият съм пребледнял, а усните ми са сини. Слънцето още топли, но лишената от кръв кожа започва да изпитва непоносим студ.
Страх ме е, признавам си.
Страх те е, разбира се, отговаря ми някой в главата ми. Може би лицето, за което пеят Линкин парк.
Нещастници.
Не искам да умра.
Не искаш, разбира се.
В главата ми се въртят мисли, хиляди мисли, сякаш искат до една да напуснат потъващия кораб. Всичко, което съм искал да направя, а не съм направил ме изгаря отвътре, докато студът ме превръща в черупка отвън. Светът се върти, става нереален, чуствам, че пропадам, но какво от това – пак съм тук. На брега и чакам, чакам, чакам. За пръв път в живота си искам с цялото си сърце да чакам вечно и тази минута да не свърши никога.
Елена1 поглежда на GSM-а си колко е часът и отново се втренчва в плискащата се вода.
Какво ли си мислят другите?

Затварям очи...

И Тимотей за модератор