Разбирам, че православните имат много причини да се ядосват за успехите на католическата църква. Вместо отговор публикувам постинга, който бях пуснал преди около половин година и който беше заключен от цензураторката. Надявам се хората сами да си направят извода:

Преди около година и половина бях по работа във Вашингтон. След
работата реших да остана още малко при едно много любезно семейство, с
което се познавах още от България. Жената - чистокръвна американка,
мъжът скандинавец. И двамата много ревностни католици. Очевидно
мъжът е заменил традиционната си лутеранска религия с още по-правата
от православната вяра, т.е. католическата. Никога през живота си не съм
виждал толкова любезни и гостоприемни хора. Идва неделята. Виждам ги
как се приготвят за църква. Дори не дръзват да ме поканят, за да не би по-
някакъв начин да оскърбят религиозните ми чувства. Питам ги плахо дали
биха имали нещо против да ги придружа. Все пак никога не съм бил на
католическо богослужение и любопитството ме човърка. В България
веднъж попаднах на някаква сбирка на така наречените католици от
източен обряд, но останах ужасно разочарован - познатото мънкане и
брецене, правостоящи, които слушат отегчено и си гледат часовниците…
абе позната работа.

Отиваме в църквата Св. Йосиф в Арлингтън, т.е. в един град, който е
прилепнал до Вашингтон и дори са свързани с едно и също метро. Още на
вратата ме посрещат много любезно и се ръкуват с мене, сякаш съм
някакъв стар познат. Влизам в църквата и онемявам. Чисто бели стени и
красиви стъклописи, никакви икони и статуи, редове седалки, а отпред
амвон и нещо като малка сцена. Хората заемат местата си точно една
минута преди началото на богослужението. Вътре има около 300 души, т.е.
заети са около половината места. Обясняват ми, че понеже е паднал
трисантиметров сняг, много хора не могат да дойдат. Във Вашингтон това
се смята почти за природно бедствие.

На всяка седалка има Hymn Book, т.е. песнарка. Богослужението започва с
обща песен. Всички пеят под звуците на разкошен орган. Следва обща
молитва - присъстващите слушат молитвата на свещеника и всички общо
казват Амин. Тук вече ми идва да се ощипя. Имам чувството, че
присъствам на типично протестантско богослужение. Никакви свещи,
никакви кадилници, никакви литургични напеви. Свещеникът излиза на
амвона и произнася вдъхновена 40 минутна проповед. Темата му е върху
гордостта на цар Езекия, който вместо да разкаже за живия Бог на чуждите
пратеници, започва да ги развежда из съкровищницата си. Цялата
проповед е основана единствено на текстове от Библията. Никакви жития,
никакви църковни отци, никакви бабини деветини. След края на проповедта
свещеникът отправя апел за събиране на средства за някакъв католически
хоспис в Шанхай. Докато се събират даренията, свещеникът пее някаква
религиозна песен, като си акомпанира на китара.

Следва обща песен и молитва, при която всички до един коленичат. След
края на богослужението на амвона излиза някакъв монах със странно расо с
качулка, което се препасва с въже. Това ми напомня за някакъв
средновековен монашенски орден, но не мога да се сетя за кой. Това тук е
единствената връзка с миналото. Монахът представя на присъстващите
осем души, които са били обучени от него в правата вяра и през седмицата
са били кръстени в лоното на католическата църква. Тези осем души са
разнородна група предимно от азиатци и африканци. Вероятно са
новодошли емигранти в Щатите.

Вече е дошло време за обяд. От присъстващите остават стотина души,
които се събират в една трапезария. Всеки вади от чантата някаква гозба и
започва общ обяд. Естествено пак с молитвата на свещеника и на един
мирянин. Както е известно, хората се опознават най-добре на маса.
Вероятно аз съм атракцията, защото комбинацията България-
протестантизъм изглежда доста екзотична дори в очите на хора, които са
видели какво ли не. Удивен съм, че всички са невероятно любезни. Дават
ми визитки, телефони и получавам толкова покани за обяд и вечеря, че
вероятно бих могъл да остана там още няколко месеца, без да се охарча за
храна. Чувства се, че всички тези хора са от една общност и са дълбоко
свързани помежду си. Казват си довиждане и така до следващата неделя.

Защо пиша всичко това ли? Защото след Втория Ватикански събор
католическата църква се реформира до такава степен, че прие всичко най-
добро от "отделилите се братя". Няма ги вече тежките литургии на
латински, няма я тази натрапваща се догматика. Всичко е толкова човешко
и… протестантско. Направо ми става весело, като се сетя за
полупразните православни църкви, в които десетина квартални бабички
слушат някакво неразбираемо мънкане на някакъв овехтял език. Ами
дръжте си традициите. Това е най-сигурният начин да се преселите в
историята. Католиците се усетиха навреме и резултатът е очевиден.