Ще се опитам да отговоря накратко само на един от въпросите, които те вълнуват:
"Как ще обясните това, ако примерно съдбата на един човек е живота му да мине в тормоз по наследена болест?"

Моят баща беше болен от неизличима и тежка болест, влошаваша състоянието му с всяка изминала година. Това страдание беше в продължение на около 20 години и свърши със свършека на земния му път на 48 години.
Казваш, живота му да мине. Да, живота на моя баща мина тук, на Земята в страдание от една неизлечима болест. Не мога да знам защо се допускат човешките мъки за всеки един човек, но вярвам, че е за негово добро, за неговия истински живот. Защото тоя тук (живот) е временен, някакви си години само, а оттатък е вечността. Човек може да си мисли, че знае много, но всъщност не знае почти нищо дори за видимия свят. А за невидимия?
И за това, остава ни вярата и надеждата , че макар и всичко да ни се струва, че е против нас, то всъщност не е, иначе нямаше Божието милосърдие да бъде безгранично, за да пожертва дори Сина Божий за нас, човеците, с коравите и "многознаещи" глави.

Благохожелания.