Re: Хъмммм... / Религия и мистика / Езичество

От една страна, Хитлер е стабилизирал икономически съкрушената след ПСВ Германия, за да я поведе към своята идея за политически възход; в ранните си години наистина прави много, но това е за да постави икономиката в готовност за една нова война в търсене на възмездие. Нека разгледаме и обсъдим нещата подробно и след изложената информация да се запитаме дали в случая средствата оправдават целта?!

Икономическите реалности след Първата Световна Война подпомагат възхода и популярността на крайните идеологии през този период. Народите наказват виновните за ПСВ политици най-напред по парламентарен път - след войната расте подкрепата за левите партии. През безпрецедентната Велика депресия обаче назрява разочарованието от първоначално безрезултатните и затъващи опити на правителствата да се справят с нея, както и от парламентарната демокрация въобще и идва времето на авторитарните и тоталитарните режими.

Когато националсоциалистическата партия идва на власт, безработицата в Германия е огромна (ок.30%) заради Голямата депресия. До 1939 безработицата изчезва напълно, отчасти поради създадения голям военно-промишлен комплекс за нуждите на Вермахта. В Нацистка Германия държавата няма онази абсолютна роля и собственост, както в Съветска Русия - големите концерни са насърчавани от държавата - икономиката е корпоративна, и действа на принципа на автаркията (самозадоволяване, независимост от световната икономика). Държавата обезкуражава търговията със страни извън немската сфера на влияние. Подобно на Фашистка Италия, профсъюзите са премахнати и се дава предимство на едрите собственици.

Националсоциалистите всъщност нямат конкретна икономическа теория. Първоначалните социалистически планове за национализация на определени клонове на индустрията, изземване на част от печалбата на големите предприятия от държавата и др.в програмата на НСДАП от 1920 впоследствие не са сериозно прилагани, изместени от стремежа за национално единство и благосъстояние, с чието постигане да са ангажирани всички обществени прослойки. Поради този стремеж и с антимсемитски аргументи са забранени левите партии и профсъюзите като част от организираното работническо движение, след като Хитлер е използвал онази част от идеите на социализма, които биха могли да служат за каузата му (това се отнася и за Мусолини, впрочем). Остава и моментът с разделянето на капитала на възхваляван "създателски" национален индустриален капитал и считания за "грабителски" - еврейският и желанието за "освобождаване от робството на лихварите" в негово лице и се забранява се отпускането на кредити. В практиката най-напред Хитлер постепенно променя левите насоки в партийната идеология, обръщайки я към селяните и буржоазията в търсене на национално единство; по-нататък той търси съюз с едрата индустрия с цел постигане на легално заемане на властта, след като десните опити за преврат в началото на 1920-те се провалят. Но ако не се вземат предвид някои изключения, които били щедри дарители на партията, преобладаващата част от едрите индустриалци останали скептични или неутрални спрямо нацизма чак до 1933 г.

Тук трябва да се отдаде заслуженото на истинските идеолози на стопанската му политика - в икономическо отношение Хитлер е бил лаик. В дъното на "икономическото чудо" стоят идеите на друг човек - на Ялмар Шахт - като директор на Райхсбанк и по - късно като райхсминистър на икономиката. Финансовите и организационни мерки от страна на държавата, довели до това чудо (данъчните бонове и "мефо" полиците; трудовата повинност и аутобаните) са рецепти на германските икономисти от 20-те години, но по - различни причини, най-вече - финансови, не са реализирани от кабинетите на Ваймарската република. Западната икономическа мисъл и практика стигат до близки резултати по пътя на излизане от Великата Депресия в лицето на Кейнсианството и американската програма на Новия курс ("New Deal") на Делано Рузвелт, но насочеността на тези мерки в другите страни е основно цивилна.

С малко повече данни и цифри:
Каквито и да са били международните фактори, основата за видимия просперитет на Германия след 1933 г. е несъмнено военната икономика Wehrwirstchaft. Преди идването на Хитлер на власт вече е започнало някакво превъоръжаване, но нарасналите военни нужди и окончателното открито насочване към превъоръжаване дават силен тласък на германската икономика.

През този период на преден план изпъква личността на Ялмар Шахт. Като отплата за постигнатото от него обединяване на индустриалците около каузата на Хитлер, той за втори път е назначен през март 1933 г. за президент на Райхсбанката, а през август 1934 г. - за министър на икономиката. Шахт проявява изобретателност в мобилизирането на ресурсите на Райхсбанката и в намирането на заобиколни начини за финансирането на превъоръжаването. Малко повече след като Хитлер е обявил мобилизация на една армия от 36 дивизии, през март 1935 г. Шахт е назначен за генерален пълномощник за военната икономика. Така посоката на развитие на германската икономика бива ясно очертана и с въвеждането на Четиригодишния план през септември 1936 г. Германия прави още една стъпка към пълното военизиране на икономиката си.

Икономическия живот в Третия райх е организиран под ръководството на Райхпалата на икономиката в национални групи, най-важната сред които е индустриалната. Германските индустриални концерни все повече осъзнават необходимостта от пряка връзка с влиятелни правителствени отдели и за тази цел директорските постове са дадени на висши членове на нацистката партия. Докато Шахт продължава да е министър на икономиката (до 1937 г.) и президент на Райхсбанката (до 1939 г.), индустрията повече или по-малко е в състояние да устоява на настъплението на партийните директори, но с назначаването на Функ на мястото на Шахт и избухването на войната повечето директори вече са от СС и Гестапо. След края на 30-те години, с изискванията на Четиригодишния план, стремежът към самозадоволяване (автаркия) и темповете на превъоръжаване, индустрията става все по-доходна, но все по-зависима от държавата.

В същото време, в края на 30-те години и през първите години на войната в структурата на германската индустрия се наблюдават важни промени. След 1933 г. влиянието на картелите укрепва невероятно много и процесът на концентрация на промишлеността просължава с бързи темпове. Със законите от октомври 1937 г. се разтурват всички корпорации с капитал под 40 000 щатски долара и се забранява учредяването на компании с по-малко от 200 000 щатски долара. От около 9500 акционерни корпорации през 1932 г. техния брой спада на 5400 през 1941 г.

От друга страна, големите фирми се стимулират и Министреството на икономиката получава правото да създава нови картели и да принуждава компании да се присъединят към тях. Стремежът към икономическо самозадоволяване представлява основна водеща линия в Четиригодишния план, чието изпълнение окуражава Круп да финансира проекта за производство на синтетичен каучук (Буна), кара ИГ "Фарбен" да основе компанията "Брабаг" за производство на бензин от лигнитни въглища и изисква осъществяването на научна и развойна дейност в областта на синтетичните влакна.

Онези от големите индустриални групировки като ИГ "Фарбен", които сътрудничат изцяло, жънат богата реколта. Между 1938 г. и 1943 г. работната сила на този огромен картел нараства с 50%, а печалбата му със 150%. Не всички индустрии така успешно реагират на държавните нужди. По-консервативната стоманодобивна индустрия отначало се колебае, но по-късно е принудена от държавата да финансира (фактически) своя собствен конкурент - огромния национален комплекс "Херман Гьоринг".

През този период на Третия райх най-важните промени в германския капитализъм са: увеличаване на неразпределената печалба; подчиняване на акционерите на интересите на директорите; намаляване на значението на банковия капитал; контрол на разпределението чрез монополна индустрия; и доминиращо място на индустриалната сцена за химическата индустрия и някои металургични индустрии.

Последните мирни години и първите години на ВСВ се оказват безкрайно доходен период за германската индустрия: през трите години преди 1942 г. промишлената експанзия е 50% годишно. Към 1941 г. голяма част от тази експанзия се постига с помощта на робския труд на чужденци. Заводът ИГ "Фарбен" в Аушвиц е само най-известният пример за масово прилагане на принуждението при набирането на работна ръка: през 1944 г. Круп използва 70 000 чужденци като работна ръка от над петдесет лагера в областта Есен, а и по-малки концерни от германската индустрия са се облагодетелствали от евтиния труд на чужденците.

Сред големите индустриалци бавно започва да възниква резервираност към режима и към все по-гибелния ход на войната, но само за един от тях, за директора на "Круп" Евалд Льозер се знае, че е бил активен участник в заговора от юли 1944 г.

През 1942 г. Алберт Шпеер е назначен на поста министър по въоръженията и военното производство. Само за година той става фактически диктаторът на германската индустрия. Чудесата в промишлеността, които постига, са осъществени чрез комитети на производителите, а предишните държавни и армейски агенции-купувачи са заменени с около 6000 нещатни администратори. Към 1944 г. дните на Хитлеровия Райх са очевидно преброени. Съюзническите бомбардировки се насочват по-избирателно към индустриални обекти, съветската армия настъпва в Източна Прусия и планът "Моргентау" изглежда дава знак за намеренията на западните съюзници по отношение на германската индустрия.

Сега краят идва бързо. Големите концерни, дори "Круп", започват да настояват за компенсация на щетите от войната и бързо изплащане на дълговете от Райха. Инвестициите в нови заводи са съкратени. Най-сетне германската индустрия е видяла предвестника на близкото зло. Но вече е твърде късно. В последните дни на войната, като част от заявената политика за сравняване със земята, но повече поради отмъстителен нихилизъм, Адолф Хитлер нарежда тотално разрушаване на инфраструктурата на германската индустрия. Едва сега държавата открито се противопоставя. В съюз с някои гаулайтери и германски индустриалци като Роланд от "Круп", Алберт Шпеер категорично отказва да се подчини. В последния момент германската индустриална база е повече или по-малко незасегната, за да изчака новите чудеса на следвоенното Wirtschaftswunder ("икономическо чудо").