|
Имах един прадядо, който бе с изключително спокоен и въздействащ темперамент. До ден днешен този човек си остана загадка за мен - е може и да е заради мъглявоста на далечните ми спомени .... все пак, като дете кой ще ти обръща внимание на старците. Но наистина той е от малкото роднини, които успяваха да ме примамят само с поглед - нема да забравя никогаШ нали знаете за онзи обичай, където да целуваш ръка за прошка.
Е хубаво, ала азе ..... а бе какво да ви разправям, извън всякакви класации съм, доста неща дори до ден днешен не мога да си обясна защо не ги понясам.
Та това целуване на ръка, на мен ми бе чак обидно - на акъла си виках "от какъв зор по дяволите, прошка и за какво, какво съм направил, ай сиктир ..." и те такъв поток на мисли. Но имах един такъв по-ярко запомнен случай, където до такава степен се бях разсърдил, че чак се разревах и едвам не ги напсувах, за да ме оставят на мира с техните глупости - а да за псуването, някой път като ми дойде музата ще разправям, ако има нещо автентично в мене, то това е пцувнята.
И наистина се бях разсърдил ма на всички и го отсвирих в буквалния смисъл на думата - всичките деца там се наредиха и си взеха парите щастливи, цялото село доволно, само аз сърдит, не ща им парите, не ща им прошките, нищо не ща и съм в такава ситуация, че не знам как да ми мине и как да реагирам по нататък .... но и очите ми ту рева, ту не. Възрастните аха някой да ме примами с некви пари и аз пак рев, за да ме оставят и така. Помня седях свит на един фотьойл в ъгъла на около метър и половина от празничната маса - всички ядът, пият, веселят се, аз там и сърдит, ама нема тън мън, сърдит яката. И по едно време, гледам прадядото - а той един много едър мъж, най-едрия в цялата рода, голям кокал, голям гЪрб и дори на масата сред другите се отличаваше видимо. Та очите ни се засичат, той баш в срещуположния на мене ъгъл, в далечния край и онзи гявол ме гледа едно хитро такова, лукаво - и се подсмихва, но не подигравателно, а точно по онзи начин, от който разбираш, че знае какво ти е на душичката.
И леко така с глава ме привика без да забележат другите - аз отидох при него и той с една, ама широоооока усмивка и искрящи очи, очите му винага искряха и бяха амен, амен сиви. Не ме взе на ръце, не ме тури на коляно и не показа нито една от онези телешки нежности, които толкова ненавиждам до ден днешен. А се наведе - е може и заради огромноста му, та той канара, аз пред него ... малко над коляното му бях, та може и това да ме е впечатлило, но той се наведе, като поклон. Та тогава ми рече, нещо което аз запаметих и нищо друго не помня да ми е казвал през живота ми - а като знам па как ядосвахме бабичката му, малееее ужас, а той все така стои гледа ни, па запали цигара и пак ни гледа, и се радва гявола му дрЪт, гледа, гледа па отвори вестник да почете и никога не се занимаваше да ни възпитава или да ни наказва или да ни отправя забележки, освен в най-краен случай, ма нещо дори такива случаи не мога да се сетя. Мисълта ми е, че бе много мълчалив, ще рече човек, че въпросите за вселената все обмисля и всяка приказка, всяка дума от него оказваше по-особено въздействие на околните, не само на децата.
Та тогава наведе се до мен и ми рече на ухо - защо се цупиш, а? прилича ли на мъж като тебе да се цупи ... аз не знам какво да му отговоря, дете съм все пак ...... и тогава каза, запомни (и гледай какво нещо запомнил съм мамицата му) преди да направиш или да кажеш нещо, много внимателно, ама много внимателно го обмисли, дори като го обмислиш един път, пак го обмисли без да бързаш и чак тогава говори.
Нямаше никакъв смисъл да ми казва, каквото и да е било друго, а и не каза де - по погледна му познах, че от тук насетне, ако ревна ще съм ревльо и ще му падна в очите, в очите на този възхитителен човек, и от желание да не го обидя или засегна, а и почувствах някаква благодарност в сърцето си към него, че го има и в миг забравих цялата си горест, та минах и им обрах парите, чрез целуване на ръка и през цялото време лисунгера се усмихваше, но добра усмивка, и пак така никой не разбра какво ми рече и какво направи, та склоних.
Мисълта ми е, че тази заръка съм я запомнил и се опирам на нея доста често - е уви не толкова в постъпките си, дори доста рядко, но относно изказванията ми и в общуването, масово хората ме знаят като мълчаливец, а защо всъщност се получава така. Предполагам, че той е имал в предвид разсъдливоста и неприбързаните думи, да се отмери и прецени наистина какво ще кажеш, само че още от лапе, аз открих нещо друго - като ме напъне да кажа нещо в разговор и реша да го обмисля, обмислям го нали, уж подреждам мисълта си, оформя я пред себе си, обаче повтарям пак и изведнъж мисълта става още по кратка, а като вземеш да повтаряш така, то в много близък момент, откриваш, че онова което ти на акъла е напълно безсмислено, някак си изпразнено от съдържание. (то не, че в мен пращи от акъл де, ала все пак там има разни гяволи, малко или много всеки има такива)
Да си призная, това не е чак толкова добре, защото ставаш за околните малко необщителен, та плямпането макар и безразборно, и несъдържателно ми се отдава отръки, неам грешка, но някак си ме мързи, а и да си център на вниманието ми е малко неприсъщо, ала наистина е факт, че като се замисляш и замисляш, и замисляш над една и съща мисъл/ идея и това, което искаш да кажеш в даден момент то изчезва, става някакво тъпо и глупаво. Е те това замисляне особенно при интимните ми връзки, какво чудо съм си патил не е истина - когато съм под обаянието на момиче хептем става зле, защото предпочитам да я чувствам, колкото повече съм влюбен и обикващ, толкова повече ми се губи идеята да приказваме, просто не намирам за какво т.е. чак ставам скучен на себе си, да не говоря за момичетата, сред които особенно много се тачат разговорите ..... за любов, та чувства, та разбиране, та сърцето, та празнотата, та не знам си какво дрън дрън дрън все неща, които са .... някак си излишни и в страни, но и тази ми мълчаливост е създавала многобройни конфликти в самия мен де, не да речеш, че обвинявам момите в нещо. То просто хем, че един път си глътвам граматиката покрай тях, а с тази безмълвност чашата прелива и става мазана, сухар по 'сички параграфи, няма нищо вълнуващо, любопитно и интересно.
Но съм откривал и един друг ефект, който трудно мога да обясна, но често е проработвал и ми се струва, че точно по този начин съм се вмъквал в кръвчицата им т.е. пак така, иде ми да река нещо, нали отправен ми е въпрос, обичам момичето, очаква се все пак някаква активност, раздвижване, реакция от моя страна, да се види барем, че съм жив. И пак обмислям, обмислям стигам до онова ниво където съм псулютно кухата лейка и казвам баш каквото ми дойде на езика, често без никаква първоначална връзка с тематиката, която обсъждаме, но в последствие от нейна страна "какво искаш да кажеш" и прочие разтягане на локума, сами намираме, че всъщност това, което съм казал си е баш в течението на разговора.
Пак казвам необяснимо за мен явление, работещо предимно при момичета, които обичам, но и не рядко докарващо мисловни уртикарии и на двама ни т.е. изръсвам някаква глупост неземна.
Но и тука Ошо направо ме съсипа (цитат по спомен) - "всичко, което може да бъде изречено е глупост" ..... а рекох си, баси .... бравос, ам сега (в смисъл наистина не знам какво следва)
п.п. ех малее, пак гати поста - е тука си мислех, че поне съм писал по-кратко, а то пак една камара ...... разстройства
Редактирано от Exaybachay на 06.09.11 01:46.
|
Re: Учителя, Дао... [re: Exaybachay]
